Няколко секунди по-късно една ръка дръпна чаршафа, който ме покриваше, и Ти Джей изпълзя от болничното си легло в моето, опитвайки се да не оплете тръбичките на системата. Той обви ръце около мен и се отпусна, заравяйки лице в шията ми. Сълзите замъглиха очите ми. Какво облекчение беше да усещам солидната му тежест.
- Успяла си - каза той, треперейки целият. - Обичам те, Ана.
- И аз те обичам. - Опитах се да му кажа за телефона на стената, но ме завладя изтощение и изопачените ми думи нямаха смисъл.
Заспах.
* * *
- Чувате ли ме? - Някой леко разтърсваше рамото ми. Отворих очи и в първия миг не можах да разбера къде се намирам.
- Английски - прошепнах аз, схващайки че мъжът, който гледаше надолу към мен, беше рус, синеок американец, към трийсет и пет-шест годишен. Обърнах се към Ти Джей, но очите му бяха още затворени.
Телефон. Къде е онзи телефон?
- Казвам се д-р Рейнолдс. Намирате се в болницата в Мале. Съжалявам, но никой не ви е търсил. Ние не сме подготвени да се справяме със случайни произшествия. Преди час една сестра провери жизнените ви показатели и те бяха добри, така че реших да не ви будя. Спите от почти дванайсет часа. Боли ли ви нещо?
- Малко гърлото. И съм жадна и гладна. - Докторът махна на една минаваща сестра и направи жест за наливане. Тя кимна и след малко се върна с малка каничка с вода и две пластмасови чаши. Той напълни едната и ми помогна да седна. Изпих я и се огледах объркано. - Защо има толкова много хора тук?
- Малдивите в момента са в критична ситуация.
- Защо?
Той ме изгледа странно.
- Заради цунамито.
Ти Джей се размърда до мен и отвори очи. Помогнах му да седне и го прегърнах, докато докторът му наля чаша с вода и му я подаде. Той я пресуши на един дъх.
- Ти Джей, това е било цунами.
Той изглеждаше объркан за минута, но след това разтърка очите си каза:
- Сериозно?
- Да.
- Бреговата охрана ли ви докара? - попита д-р Рейнолдс, докато ни наливаше още вода.
Ние кимнахме.
- Откъде дойдохте?
С Ти Джей се спогледахме.
- Не знаем - отвърнах аз. - Бяхме изгубени три и половина години.
- Какво имате предвид под „изгубени“?
- Живяхме на един от островите, след като пилотът ни получи сърдечен удар и се разби в океана - обясни Ти Джей.
Докторът ни изгледа с присвити очи, местейки поглед от единия към другия. Може би косата на Ти Джей бе това, което го убеди.
- О, Боже, вие сте онези двамата, нали? Същите, които се разбиха с хидроплана. - Очите му се бяха разширили. Той си пое дълбоко въздух и издиша. - Всички мислеха, че сте загинали.
- Да, така предполагахме - каза Ти Джей. - Мислите ли, че можете да ни намерите телефон?
Д-р Рейнолдс подаде мобилния си телефон.
- Можете да използвате моя. - Една сестра ни свали системите и с Ти Джей предпазливо станахме от болничните легла. Краката ми трепереха и Ти Джей ме хвана, обвивайки ръка около кръста ми.
- Надолу по коридора има малък склад - каза д-р Рейнолдс. - Там е тихо и можете да останете на спокойствие. - Той се взря в нас и поклати глава. - Не мога да повярвам, че сте живи. Бяхте в новините седмици наред.
Последвахме го, но преди да стигнем до склада, аз поисках да се отбия в тоалетната. Те спряха, аз отворих вратата, затворих я след себе си и потънах в тъмнина. Ръката ми опипа за ключа и когато лампата светна, очите ми се отклониха от тоалетната към мивката и огледалото над нея.
Бях забравила напълно как изглеждам.
Приближих се до огледалото и се огледах. Кожата ми беше с цвят на кафеени зърна и Ти Джей беше прав, че очите ми изглеждат по-сини на този фон. Имаше няколко бръчки върху лицето ми, които преди не бяха там. Косата ми беше объркана и рошава и с няколко тона по-светла, отколкото помнех. Изглеждах като островитянка, дива, несресана и занемарена.
Откъснах поглед от огледалото, смъкнах шортите си и седнах на тоалетната чиния. Пресегнах се към тоалетната хартия. Развих малко и я разтърках в страните си, беше толкова мека. Докато си миех ръцете после се чудех на водата, която течеше от крана. Ти Джей и д-р Рейнолдс стояха в коридора и търпеливо ме чакаха.
- Съжалявам, че се забавих.
- Няма проблем - отвърна Ти Джей. - И аз се отбих в тоалетната. Беше странно. - Той ми се усмихна. После ме хвана за ръката и последвахме д-р Рейнолдс в склада.
- Ще се върна след малко. Трябва да прегледам няколко пациенти, след което ще се обадя в местната полиция. Те ще дойдат да говорят с вас. Освен това ще се опитам да ви намеря нещо за ядене.
Стомахът ми изкъркори при споменаването на храна.
- Благодаря - каза Ти Джей. Останахме сами и седнахме на пода. Заобикаляха ни рафтове с медицински запаси. Беше натъпкано, но тихо.