- Първо ти се обади, Ана.
- Сигурен ли си?
- Да.
Той ми подаде телефона. Отне ми минута, но най-после си спомних номера на мама и татко. Ръката ми трепереше и аз затаих дъх, щом чух сигнала на телефона. Чу се изщракване. Тъкмо понечих да поздравя, когато един записан глас произнесе:
- Номерът, с който се опитвате да се свържете, е изключен или вече не е действащ.
Погледнах Ти Джей.
- Номерът им е бил изключен.
- Звънни на Сара.
- Не искаш ли първо да опиташ с родителите ти?
- Не, давай. - Ти Джей звънтеше от нетърпение.
- Просто искам някой да отговори.
Набрах номера на Сара, сърцето ми биеше до пръсване. Сигналът прозвуча четири пъти, преди някой да вдигне.
- Ало?
Клоуи?
- Клоуи, би ли извикала веднага майка си на телефона, ако обичаш?
- Мога ли да попитам с кого разговарям?
- Клоуи, скъпа, просто доведи майка си, става ли?
- Трябва да попитам кой е и ако не ми кажат, съм длъжна да затворя.
- Не! Не затваряй, Клоуи. Дали още ме помнеше?
- Леля Ана е. Кажи на майка си, че се обажда леля Ана.
- Здравей, лельо Ана. Мама ми показа твои снимки. Тя ми каза, че живееш на небето. Имаш ли ангелски крила? Мама дърпа телефона, така че трябва да вървя.
- Слушайте - каза Сара. - Не знам коя сте, но е безобразие да причинявате такова нещо на едно дете.
- Сара! Ана е, не затваряй, аз съм, наистина съм аз. - Започнах да плача.
- Коя сте вие? Какво искате да постигнете с тези разговори? Мислите ли, че не ни нараняват?
- Сара, с Ти Джей не умряхме в самолетната катастрофа. Живяхме на един остров и ако не беше цунамито, още щяхме да сме там. Намираме се в болницата в Мале. - Сега, когато бях изрекла думите, плачът ми се засили. - Моля те, не затваряй!
- Какво? О, Боже! О, Боже! - Тя започна да вика Дейвид, но плачеше и говореше толкова бързо, че не можех да разбера нищо, което излизаше от устата й.
- Ана? Ти си жива? Наистина ли си жива?
- Да! - Аз крещях, а Ти Джей подскачаше нагоре-надолу, беше толкова развълнуван. - Сара, звънях първо на майка и татко, но номерът им е изключен. Да не са продали къщата?
- Къщата беше продадена.
- Кой е номерът им? - Огледах се да видя дали имаше химикал или нещо, на което да пиша, но нямаше нищо. - Обади им се, Сара, обади се веднага щом затворя. Кажи им, че съм се опитала първо с тях да се свържа. Аз ще ти звънна после и ще взема номера им веднага, когато имам къде да го запиша. Кажи им да чакат на телефона.
- Как ще се прибереш вкъщи? - попита тя.
- Не знам. Слушай, Ти Джей още не е говорил с родителите си. Не знам нищо в този момент, но ще дам твоя номер на майка му и баща му, за да се свържат с теб. Очаквай да ти звъннат, нали?
- Да. О, Ана, дори не знам какво да кажа. Ние ти направихме погребение.
- Е, жива съм. И нямам търпение да се прибера вкъщи.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Ти Джей
Ана ми подаде мобилния телефон. Набрах номера у дома и зачаках някой да вдигне.
- Ало? - Беше мама. Заля ме вълна от емоции, когато чух гласа й. Не бях осъзнал до този момент колко много ми е липсвала. Сълзи изпълниха очите ми и аз примигах да ги спра. Ана ме прегърна.
- Мамо, Ти Джей е. Не затваряй. - От другата страна настъпи тишина и аз продължих да говоря. - С Ана не умряхме в онази самолетна катастрофа. Живяхме на един остров. Бреговата охрана ни спаси след цунамито и сега сме в болницата в Мале.
- Ти Джей? - Тя прозвуча странно, сякаш беше в транс. Започна да плаче.
- Мамо, дай татко!
- Кой е? - извика баща ми в телефонната слушалка.
За миг изпитах толкова силно чувство на облекчение и обич, когато чух татковия глас, че ми се искаше да продължи, но желанието ми да накарам някой да разбере какво се е случило и къде се намираме сега, взе връх. Гласът ми беше спокоен, когато произнесох:
- Татко, Ти Джей е. Не затваряй. Само слушай. Ана и аз бяхме на един остров, след като катастрофирахме. Бреговата охрана ни измъкна от водата след цунамито. Намираме се в болницата в Мале. И двамата сме добре. - В другия край на линията настъпи тишина. - Татко?
- Мили Боже - каза той. - Това си ти! Наистина ли си ти?
- Да, аз съм.
- Били сте живи през цялото това време? Как?
- Не беше лесно.
- Добре ли сте? Наранени ли сте?
- Добре сме. Изтощени и гладни.
- Ана добре ли е?
- Да, седи тук до мен.
- Не знам какво да кажа, Ти Джей. Поразен съм. Трябва ми малко време да го смеля. Трябва да разбера как да ви вземем оттам.
За първи път от дълго време не трябваше да се грижа за нищо. Татко щеше да се заеме и да ни откара вкъщи.
- Татко, Ана моли да се обадиш на сестра й и да се увериш, че тя знае какво става.