Разтърсих я внимателно.
- Ана, чуваш ли ме? - Тя не отговори и аз отново я разтърсих.
Зачаках да отвори очи. Те бяха поразителни, големи и тъмно сиво-сини. Всъщност очите й бяха първото нещо, което бях забелязал, когато я срещнах. Беше дошла в нашия апартамент на разговор с родителите ми и бях смутен, защото тя беше красива, а аз бях кльощав, плешив и изглеждах отвратително.
Хайде, Ана, нека видя очите ти!
Разтърсих я сега по-силно и едва когато тя най-после ги отвори, аз бавно изпуснах въздуха, който бях сдържал.
ТРЕТА ГЛАВА
Ана
Два размазани образа на Ти Джей се надвесиха над мен и аз примигах, докато се сляха в един. Той имаше рани по лицето и лявото му око беше затворено от подутина.
- Къде сме? - попитах. Гласът ми прозвуча дрезгаво и в устата си усетих вкус на сол.
- Не знам. Някакъв остров.
- Ами Мик?
Ти Джей поклати глава.
- Каквото беше останало от самолета, потъна бързо.
- Не мога да си спомня нищо.
- Ти изгуби съзнание във водата и когато не можах да те събудя, помислих, че си умряла.
Главата ми пулсираше. Попипах челото си и примигах, когато пръстите ми докоснаха голяма цицина. Нещо лепкаво покриваше отстрани лицето ми.
- Кървя ли?
Ти Джей се наведе към мен и прокара ръка през косата ми с пръсти, търсейки източника на кръвта. Извиках, когато го откри.
- Съжалявам - каза той. - Дълбока рана. - Сега не кърви толкова много. Кървеше много повече, докато бяхме във водата.
Обзе ме страх, премина през тялото ми като вълна.
- Имаше ли акули?
- Не знам, не видях такива, но се страхувах.
Поех си дълбоко въздух и седнах. Брегът се завъртя. Сложих длани на пясъка и се подпрях, докато замайването премине.
- Как се озовахме тук? - попитах аз.
- Проврях ръце под каишките на спасителната ти жилетка и се понесохме с течението, докато не видях брега. След това те измъкнах на пясъка.
Най-после осъзнах какво беше направил. Погледнах водата и дълго не казах нищо. Помислих си какво е можело да се случи, ако той ме беше оставил, ако бяха дошли акулите, или ако нямаше остров.
- Благодаря ти, Ти Джей.
- Няма защо - отвърна той, срещайки очите ми само за секунда, преди да отклони поглед.
- Ранен ли си? - попитах го.
- Добре съм. Мисля, че ударих лицето си в седалката пред мен.
Опитах се да се изправя, но не успях, връхлетяна отново от световъртеж. Ти Джей ми помогна да се вдигна и този път успях да остана на крака. Разкопчах спасителната си жилетка и я пуснах на пясъка.
Извърнах се от водата и погледнах към сушата. Островът изглеждаше точно като снимките, които бях виждала по интернет, само дето нямаше луксозен хотел или ваканционни къщи.
Боса, усещах девствения бял пясък като захар под краката си; нямах представа какво се е случило с обувките ми. Плажът даваше път на цъфтящи храсталаци и тропически растения, а после на гориста местност, където дърветата растяха гъсто едно до друго, и листата им оформяха зелен балдахин. Слънцето, високо в небето, пърлеше силно. Океанският бриз не успяваше да смъкне повишената ми телесна температура и потта се стичаше по лицето ми. Дрехите ми бяха залепнали за мократа кожа.
- Трябва да седна. - Стомахът ми се разбърка и аз си помислих, че може да повърна. Ти Джей седна до мен и когато гаденето премина, казах: - Не се тревожи. Сигурно са разбрали, че сме се разбили и ще изпратят самолет да ни търси.
- Имаш ли някаква представа къде сме? - попита той.
- Всъщност, не.
Използвах пръста си, за да рисувам в пясъка.
- Островите са групирани във верига от двадесет и шест атола, простиращи се от север на юг. Движехме се насам. - Аз посочих към един от знаците, които бях направила. Прокарах пръст през пясъка и посочих друг. - Това е Мале, откъдето тръгнахме. Намираме се някъде помежду им, предполагам, освен ако течението не ни е отнесло на изток или на запад. Не знам дали Мик е държал курса, не знам дали хидропланите попълват полетен план и дали се следят от радар.
- Мама и татко сигурно са се побъркали.
- Да. - Родителите на Ти Джей несъмнено са се опитвали да позвънят на мобилния ми телефон, но сега по всяка вероятност той беше на дъното на океана.
Дали да не накладем сигнален огън? Не се ли очаква човек да направи точно това, когато се е изгубил? Да запали огън, за да знаят къде е?
Нямах представа как се кладе огън. Уменията ми за оцеляване се ограничаваха до това, което бях гледала по телевизията или чела в книгите. Никой от нас не носеше очила, иначе можехме да сложим лещите под определен ъгъл спрямо слънцето. Нямахме нито кремък, нито стомана. Оставаше да търкаме, но дали търкането на клечки една в друга щеше да проработи? Може би нямаше защо да се притесняваме за огън, поне засега. Щяха да ни забележат, ако летяха ниско и ние стояхме близо до брега.