Опитахме се да напишем SOS. Първо изравнихме пясъка с крака, но не мислехме, че ще се вижда от въздуха. След това използвахме листа, но бризът ги разпиля, преди да успеем да оформим буквите. Нямаше големи камъни, с които да затиснем листата, само камъчета и парченца, които мисля, че бяха от корали. Обикалянето наоколо ни накара да се затоплим още повече и усили болката в главата ми. Отказахме се и седнахме на пясъка.
Лицето ми изгоря на слънцето, а ръцете и краката на Ти Джей почервеняха. Скоро нямахме друг избор, освен да се преместим от брега и да потърсим сянка под едно кокосово дърво. Земята беше покрита с кокосови орехи, а аз знаех, че те съдържат вода. Заудряхме ги в ствола на дървото, но не можахме да ги отворим.
По лицето ми се стичаше пот. Събрах косата си и я вдигнах високо на главата си. Подутият ми език и пресъхналата уста затрудняваха преглъщането.
- Ще огледам наоколо - каза Ти Джей. - Може би някъде има вода. - Не беше отишъл много далеч, когато се върна до кокосовото дърво, държейки нещо в ръка.
- Не видях вода, но намерих това.
Беше с размерите на грейпфрут и зелено, бодливи бучки покриваха повърхността му.
- Какво е това? - попитах аз.
- Не знам, но може би вътре има вода, като в кокосовите орехи.
Ти Джей го обели с нокти. Каквото и да беше, буболечките се бяха докопали първи до него. Той го пусна на земята и го изрита с крак.
- Открих го под едно дърво - обясни той. - Имаше много по клоните, но бяха прекалено високо и не можах да ги достигна. Ако стъпиш на раменете ми, може да отбрулиш някое. Мислиш ли, че ще можеш да вървиш?
Кимнах.
- Ако се движим бавно.
Когато стигнахме до дървото, Ти Джей стисна ръката ми и ми помогна да се изкатеря върху раменете му. Бях висока 1.67 и тежах 55 килограма. Ти Джей беше най-малко с осем сантиметра по-висок и с четиринайсет килограма по-тежък от мен, но се разклати малко, опитвайки се да ме държи стабилно. Пресегнах се колкото се може по-високо да хвана плода. Не успях, затова го ударих с юмрук. Първите два пъти той не се помръдна, но го блъснах малко по-силно и той полетя. Ти Джей ме смъкна на земята и аз го вдигнах.
- Продължавам да не знам какво е това - каза той, след като му го подадох.
- Може да е плод на хлебно дърво.
- Какво е това?
- Плод, който има вкус на хляб.
Ти Джей го обели и миризмата ми напомни за гуава. Разделихме си го на половина и започнахме да го смучем, сокът изпълни пресъхналите ни уста. Сдъвкахме и преглътнахме парчетата. Жилавата консистенция по всяка вероятност означаваше, че плодът е трябвало да зрее още, но така или иначе го изядохме.
- Според мен няма вкус на хляб - каза Ти Джей.
- Може би придобива, ако е сготвен.
Отново се качих отново на раменете на Ти Джей и отбрулих още два, които изядохме веднага. След това се върнахме до кокосовото дърво, седнахме и зачакахме.
Късно следобеда, без никакво предупреждение, небето се разтвори и върху нас се изсипа пороен дъжд. Излязохме изпод дървото, вдигнахме лица към небето и отворихме усти, но дъждът спря десет минути по-късно.
- Дъждовният сезон - казах аз. - Вали всеки ден, понякога повече от веднъж. - Нямахме нищо, в което да събираме водата, и капките, които успях да уловя върху езика си, ме накараха само да искам повече.
- Къде са те? - попита Ти Джей, когато слънцето залезе. Отчаянието в гласа му съответстваше напълно на моето емоционално състояние.
- Не знам. - По причини, които не можех да проумея, самолет не идваше. - Ще ни намерят утре.
Върнахме се на брега и се опънахме на пясъка, като сложихме глави върху спасителните си жилетки. Въздухът изстина и откъм водата задуха вятър, който ме накара да потреперя. Обгърнах тялото си с ръце и се свих на топка, заслушана в ритмичното разбиване на вълните, достигащи рифа.
Чухме го, преди да разберем какво е. Пляскащ звук изпълни въздуха, последван от силуетите на стотици, може би хиляди, прилепи. Те закриха сребристата луна и аз се запитах дали са висели някъде над нас, когато отидохме до хлебното дърво.
Ти Джей седна.
- Никога не съм виждал толкова много прилепи.
Гледахме ги известно време, после те се пръснаха да ловуват някъде. Няколко минути по-късно Ти Джей заспа. Аз се взирах в небето, знаейки че никой не ни търси в тъмното. Никоя спасителна мисия, предприета в дневните часове, не се подновява преди изгрев слънце. Вероятността да се обадят на семейството ми предизвика сълзи в очите ми.