Тя се обърна и се усмихна малко по-ведро.
- Искаш ли да отидем в парка, когато свърша? - попита тя.
Един кичур се беше изплъзнал от опашката й и аз го прибрах зад ухото й.
- Разбира се. Ще взема едно одеяло, на което да седнем. Обзалагам се, че е над двайсет и един градуса. - Целунах я по челото. - Обичам да съм навън с теб.
- И аз обичам.
Когато отидохме в парка, постлахме одеялото и седнахме. Ана изрита обувките си.
- Някой скоро има рожден ден - казах аз. - Как искаш да празнуваме?
- Не знам. Трябва да помисля.
- Аз знам какво искам да ти взема, но още не съм го намерил. Търся го от доста време.
- Заинтригува ме.
- Нещо, което веднъж каза, че искаш.
- Освен книги и музика?
- Да. - Вече й бях купил айпод и й бях свалил любимите песни, защото тя обичаше да слуша музика, докато тича. Няколко пъти седмично ходеше в библиотеката и се връщаше с купища книги. Четеше по-бързо от всички, които познавах.
- Имаш на разположение още няколко седмици. Ще го намериш. - Тя се усмихна и ме целуна, и изглеждаше толкова щастлива, което ме накара да си помисля, че все пак всичко е наред.
ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Ана
Кандидатствах на стотици места. Намирането на работа толкова късно през годината щеше да е почти невъзможно, но все се надявах, че ще открия нещичко до есента, та дори и само по заместване.
Сара ми беше дала половината пари от продажбата на къщата на родителите ни, а бяха останали още и от тези, които семейство Калахан ми бяха платили. Споразумението с авиолинията щеше да добави допълнително към сметката. Може би не трябваше да работя, но ми се искаше. Липсваше ми това да печеля сама парите си, но най-много ми липсваше преподаването в училище.
Със Сара се срещнахме за обяд една седмица преди рождения ми ден. Пъпките по дърветата се бяха превърнали в зелени листа и кашпите с цветя покрай тротоарите преливаха от пролетни цветя. Този май беше неочаквано топъл. Седнахме в градината на ресторанта и си поръчахме студен чай.
- Какво ще правиш за рождения си ден? - попита Сара, отваряйки менюто си.
- Не знам. Ти Джей ми зададе същия въпрос. Ще се радвам да си остана вкъщи. - Казах й как с Ти Джей сме празнували последния ми рожден ден на острова. Как се беше престорил, че ми подарява книги и музика. - Този път щял да ми подари нещо, което съм била споменала, че искам. Нямам представа за какво става дума.
Келнерката напълни чашите ни и взе поръчката.
- Как върви търсенето на работа? - попита Сара.
- Никак. Или наистина няма свободни места, или просто не искат да ме назначат.
- Опитай се да не се отчайваш, Ана.
- Де да беше толкова лесно. - Отпих една глътка от чая си. - Знаеш ли, когато се качих на онзи самолет преди почти четири години, имах връзка, която не водеше наникъде, и дори още по-нищожен шанс да създам собствено семейство, но поне имах работа, която обичах.
- Накрая все някъде ще те назначат.
- Може би.
Сара се взря в мен през масата.
- Това ли е единственото, което те безпокои?
- Не. - Разказах й за случилото се в „Трейдър Джос“. - Все още искам същите неща, Сара.
- А Ти Джей какво иска?
- Не съм убедена, че знае. Когато напуснахме Чикаго, искаше просто да се размотава с приятелите си и да се върне към живота, който е имал преди рака. Приятелите му, обаче, бяха продължили без него и не мисля, че сега е наясно какво да прави. - Споменах на Сара за попечителския му фонд и тя вдигна вежди.
- В негова защита трябва да отбележа, че не е разглезен от това. Но не е и мотивиран.
- Разбирам какво имаш предвид - кимна сестра ми.
- Ето че пак чакам, Сара. Различни причини, различни мъже, но четири години по-късно продължавам да чакам.
ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА
Ти Джей
Кучето влетя в апартамента на Ана и едва не я събори. Тя се наведе и то близна лицето й. Пуснах каишката на масичката за кафе и казах:
- Честит рожден ден. Не можах да сложа това нещо в кутия, колкото и да се опитвах.
Тя се изправи и ме целуна.
- Забравих, че съм ти казала, че искам куче.
- Голдън ретрийвър. Пораснал. От приют. Търсих навсякъде. Казаха ми, че някой го намерил да се скита покрай пътя, без каишка, без табелка с името. Кожа и кости. - Когато Ана чу, тя се отпусна на колене и прегърна кучето, милвайки го по меката козина. То я близна отново, тупна с опашка и започна да тича в кръг.
- Сега изглежда здраво - отбеляза тя.
- Няма да го кръстиш Куче, нали? - подразних я аз.
- Не. Би било глупаво. Ще го нарека Бо. Избрала съм името много отдавна.
- Значи е добре, че е мъжко.
- Това е перфектният подарък, Ти Джей. Благодаря.