Болеше адски много.
ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Ти Джей
С Бен си наехме апартамент с две спални за през лятото на третия етаж на стара сграда; намираше се на четири преки от „Ригли Фийлд“. Родителите му се бяха преместили във Флорида, казаха че им е писнало от снега и студа. Бен нямаше нищо против, тъй като той и по-големият му брат учеха в колеж извън щата, но той трябваше да живее някъде до започването на учебните занятия през есента.
- Искаш ли да си наемем нещо заедно, Калахан? - беше попитал той. - Ще се разбираме чудесно.
- Защо не? - Щом Ана беше толкова решена да не ми позволи да изпусна нещо, да живея в апартамент с най-добрия си приятел беше може би стъпка в правилната посока.
Бен следваше финанси и счетоводство, и успя да постъпи на стаж в една банка в центъра. Трябваше да носи вратовръзка всеки ден.
Аз, от своя страна, постъпих в строителството, отивах в предградията всяка сутрин в седем да вдигам скелета на къщи. Пътувах с колата на един от бригадата, и той ме научи на всичко, което трябваше да знам, така че да не изглеждам като пълен глупак. Не беше толкова различно от строенето на къща на острова, с изключение на това, че използвах винтоверт и наоколо имаше много повече дървен материал.
Повечето от мъжете не бяха твърде разговорливи и не се налагаше да поддържам разговор с някого, ако нямах желание. Понякога единственият шум беше звукът от инструментите ни и класическата рок музика, идваща от транзистора. Никога не обличах риза и много скоро хванах толкова силен тен, колкото когато бях на острова.
Вечер с Бен пиехме бира. Ана ми липсваше и постоянно мислех за нея. Като я нямаше до мен, спях лошо. Бен беше достатъчно умен да не я споменава, но изглежда се тревожеше за мен.
По дяволите, и аз се тревожех за себе си.
ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Ана
Температурите стигнаха двайсет и девет градуса в два следобед. Топлината се търкаляше от мен както капчиците пот се търкаляха по лицето ми, когато краката ми докосваха тротоара.
Това не ме безпокоеше. Можех да се справя с топлината.
В края на юни и целия юли тичах - десет, после дванайсет, а накрая шестнайсет километра всеки ден, а понякога и повече.
Не плачех, когато тичам. Не мислех и не умувах. Вдишвах дълбоко, после издишвах, съсредоточена в това да слагам единия крак пред другия.
Том Калахан звънна в началото на август. Когато името му се появи на дисплея на мобилния ми телефон, сърцето ми подскочи, падайки секунда по-късно, когато отговорих и осъзнах, че не е Ти Джей.
- Споразумяхме се е чартърната компания тази сутрин, Ана. Ти Джей вече подписа документите. Остава да сложиш и твоя подпис, и сме готови.
- Добре. - Взех химикалка и записах адреса, който ми продиктува.
- Как си, Ана?
- Добре съм. Как е Ти Джей?
- Гледа да си намира работа.
Не го попитах какво означава това.
- Благодаря, че ми се обади за адвоката. Ще отида да подпиша документите.
От другата страна на линията настъпи тишина за секунда, след което казах:
- Моля те, поздрави Джейн и децата от мен.
- Ще ги поздравя. Пази се, Ана.
Онази вечер се свих на дивана с Бо да чета книга. Бях прочела две страници, когато някой почука на вратата.
Обзе ме радостно вълнение, в стомаха ми запърхаха пеперуди. Целия ден, след като бях говорила с баща му, се бях чудила дали Ти Джей ще ме потърси. Бо полудя, лаеше и тичаше в кръг, сякаш знаеше, че е той. Изтичах до вратата и я отворих, но на прага не стоеше Ти Джей.
Беше Джон.
Изражението му беше предпазливо. Русата му коса беше по-къса от обикновено и около очите му имаше няколко бръчки, но иначе изглеждаше по същия начин. В ръцете си държеше кашон. Бо го побутна по краката, душеше и се въртеше в кръг.
- Сара ми даде адреса ти. Намерих още някои от твоите неща и си помислих, че може би ще искаш да ти ги върна. - Той погледна над рамото ми, опитвайки се да види дали съм сама.
- Влез.
- Съжалявам, че не се обадих. Беше невъзпитано от моя страна.
- Всичко е наред. Не се притеснявай.
Джон остави кутията на масичката за кафе.
- Искаш ли нещо за пиене?
- Може - кимна той.
Отидох в кухнята, отворих бутилка вино и налях по една чаша за него и за мен. Изборът ми на питие отразяваше по-скоро внезапната ми нужда от алкохол, отколкото желанието ми да бъда гостоприемна.