- Как беше на лекциите? - попита тя.
- Добре. - Не ми харесваше да съм най-възрастният първокурсник във всеки курс и през повечето време ми беше адски скучно. - Има нещо, което искам да направя - казах аз и извадих една кока кола от хладилника. - Ще ми помогнеш ли?
Тя се усмихна.
- Разбира се, Ти Джей.
Бях прекалено болен, за да карам шофьорски курсове, когато бях на шестнайсет, така че през следващия месец щом се приберях вкъщи, мама ме учеше да шофирам. Тя имаше джип Волво и излизахме в предградията, намирахме празни паркинги и тихи улички. Шофирахме с часове заедно. Тя изглеждаше наистина щастлива да прекарва време с мен, а аз се чувствах истински негодник, че не съм повече наоколо.
Един ден, докато бях зад волана, казах:
- Знаеше ли, че Ана ще скъса с мен?
Мама се поколеба за секунда.
- Да.
- Откъде? - И защо аз не съм знаел?
Тя изключи радиото.
- Защото аз те родих, когато бях двайсет и петгодишна, Ти Джей, и те исках толкова силно. После ми отне още пет години, преди да забременея с Грейс. Измъчвах се, след това се разтревожих, а след това направо обезумях, когато не се получаваше. Две години след Грейс се появи Алекс и най-после се почувствах така, сякаш семейството ми е пълно. Ана вероятно вече е готова за собствено семейство, Ти Джей.
- Щях да й го дам.
- Може би й се струва, че ще е неблагоразумно да приеме.
Държах очите си върху колата пред мен.
- Казах й, че искам да прекарам остатъка от живота си с нея. Тя ми каза, че имам неща за довършване. И неща, които тепърва трябвало да преживея.
- Била е права. Този факт говори много за нея - че не е искала да ти отнеме това.
- Това беше мое решение, мамо.
- Но ти не си единственият засегнат от него.
Изведнъж ме осени и спрях колата, стискайки зъби толкова силно, че ме заболя.
- Затова ли се държа толкова страхотно с нея? - Лицето ми пламна. - Нека се държим мило с гаджето на Ти Джей, докато чакаме тя да го зареже. - Ударих волана с юмруци.
Мама трепна и сложи ръка на рамото ми.
- Не. Аз харесвам Ана. И сега, когато я опознах, дори я харесвам повече. Тя е добро момиче, Ти Джей. Но се опитвам да ти кажа, че е на различен етап в живота си, а ти не искаш да слушаш.
Гледах през прозореца, докато се успокоих, после запалих двигателя.
- Продължавам да я обичам.
- Знам.
* * *
Взех шофьорска книжка и си купих черен джип Шеви Тахо.
След свършването на лекциите ходех да шофирам, първо в предградията, после в провинцията, слушайки класическата рок станция.
Веднъж минах покрай един имот със забита в края на алеята табелка, която оповестяваше, че се продава; приближих до малка синя къща и паркирах. Никой не отвори след почукването ми, така че тръгнах към задния двор. Виждаше се земя, докъдето поглед стига. Взех един лист с данните за имота от пластмасовата тръба, прикрепена към табелата. На него пишеше телефонния номер на брокера. Сгънах го, пъхнах го в джоба си и потеглих.
ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Ана
С Бо се разхождахме по улиците на града часове наред. Един топъл септемврийски ден каишката му се откачи и аз прекарах трескави десет минути в опити да го хвана, докато той препускаше по тротоара, провирайки се през тълпата. Най-после го улових за яката и закопчах каишката му с облекчение. На няколко крачки от мен стоеше момче и гледаше през отворената врата към улицата. На табелката над главата му се четеше: „Семеен приют“.
- Това куче твое ли е? - попита то. Носеше раирана тениска и косата му определено се нуждаеше от подстригване. Носът и страните му бяха обсипани с лунички.
Изправих се и поведох Бо към него.
- Да. Казва се Бо. Обичаш ли кучета?
- Да. Особено жълти.
- Той е голдън ретрийвър. На пет години.
- И аз съм на пет! - Лицето на момчето светна.
- Как се казваш?
- Лио.
- Е, Лио, можеш да погалиш Бо, ако искаш. Трябва да си нежен с животните, нали знаеш?
- Добре. - Той погали козината на Бо предпазливо, като ме гледаше с ъгълчето на окото си да види дали ще забележа колко е нежен. - По-добре да вървя. Хенри каза да не мърдам от прага. Благодаря, че ми позволи да погаля кучето ти. - Той прегърна Бо и преди да успея да кажа довиждане, се шмугна вътре. Бо опъна каишката си, подканяйки ме да го последвам.
- Хайде, Бо - промърморих аз, дръпвайки го силно, и се насочихме към къщи.
Върнах се на следващия ден сама. Две жени, едната с бебе, подпряно на хълбока й, се мотаеха пред входа.
- Здравей, бяло момиче, „Блумис“4 е по-нататък. - Тя посочи с ръка, а приятелката й се разсмя.
Игнорирах я и влязох. Щом се озовах вътре, обходих с поглед, търсейки Лео. Беше понеделник и наоколо нямаше много деца. Според федералния закон на всички деца се гарантираше обучение, независимо дали имаха постоянно гражданство, или не. Слава Богу, родителите в приюта изглежда се възползваха от това право.