Към мен се приближи мъж, който бършеше ръцете си в кърпа за съдове. В средата на петдесетте, предположих. Беше в дънки, избеляла, мъчно определима на цвят тениска и маратонки.
- Мога ли да ви помогна? - попита той.
- Казвам се Ана Емерсън.
- Хенри Елингс. - Той стисна протегнатата ми ръка.
- Вчера имаше тук едно малко момче. Стоеше на прага, когато минавах. Много хареса кучето ми. - Хенри се усмихна и изчака търпеливо да стигна до същината. - Питах се дали имате нужда от доброволци.
- Имаме нужда от много неща тук. Доброволците определено са едно от тях. - Очите му бяха добри, а тонът благ, но вероятно беше чувал такива неща и преди. Домакини и всякакви благотворителни женски организации от предградията нахълтваха периодически, така че да могат да се изфукат в литературните си клубове и да изпъкнат.
- Хората тук имат нужда от най-основни неща - продължи той. - Храна и покрив. Те не винаги миришат приятно. Една баня може да не е приоритет, сравнена с топла храна и легло.
Запитах се дали е разпознал името или лицето ми от снимките във вестниците. Ако го беше направил, то не го спомена.
- Бивала съм мръсна, така че не ме интересува как мирише някой. Знам какво е да си гладен и жаден, и без покрив. Имам много време и бих искала да прекарам част от него тук.
Хенри се усмихна.
- Благодаря. Оценяваме го.
Започнах да ходя в приюта всяка сутрин към десет часа, присъединявайки се към други доброволци при приготвянето и сервирането на обяд. Хенри ме окуражаваше да водя Бо.
- Повечето деца тук обичат животни. Не са много тези, които са имали домашен любимец.
По-малките деца, които още не ходеха на училище, си играеха с Бо. Той никога не ръмжеше, когато го галеха грубичко по козината или се опитваха да го яздят като пони. След обяда четях на децата. Изтощените им и изнервени майки стопляха отношението си към мен, когато вземах децата и бебетата им в скута си. В късния следобед учениците се завръщаха и им помагах в домашните, като настоявах да си научат, преди да отидат да играят на някоя от игрите, които бях купила в „Таргит“.
Лио обикновено седеше от едната ми страна, нетърпелив да ми разкаже всичко, което се е случило в училище. Ентусиазмът му по отношение на детската градина не ме изненада; повечето деца обичаха да учат песничките в часовете по музика и да тичат на игрището в междучасието.
- Уча се да чета, мис Ана!
- Радвам се, че нямаш търпение да започнеш да четеш, Лио. - Прегърнах го. - Това е чудесно!
Той се усмихна толкова лъчезарно, сякаш щеше да избухне, но после изражението му стана сериозно.
- Аз ще се науча наистина добре, мис Ана. След това ще науча и татко.
Дийн Луис, бащата на Лио, беше двайсет и осемгодишен, безработен от почти година, и беше един от двамата самотни бащи, живеещи в приюта. Седнах до него след вечеря.
- Здравей, Дийн.
Той кимна:
- Мис Ана.
- Как върви търсенето на работа?
- Още не съм си намерил.
- Какво си работил преди?
- Помощник-готвач. Бях седем години в един ресторант. Започнах като мияч на чинии и се издигнах.
- Какво се случи?
- Собственикът имаше финансови затруднения. Наложи се да продава. Новият шеф уволни всички ни.
Той наблюдаваше как Лио си играе жизнерадостно с две други деца.
- Дийн?
- Да.
- Мисля, че може би съм в състояние да ти помогна.
Оказа се, че Дийн може да чете малко. Беше запомнил най-често срещаните думи - и цялото меню в крайпътния ресторант, в който работеше, - но се затрудняваше да попълни бланка за работа и никога не се беше регистрирал като безработен, след уволнението си, тъй като не можеше да разчете бланката. Един приятел му бе помогнал да кандидатства в италиански ресторант, но го бяха освободили след три дни, защото не можел да чете поръчките.
- Дислексия ли имаш? - попитах го аз.
- Какво значи това?
- Струва ти се, че буквите не са в правилния ред.
- Не. Те са си наред. Просто не мога да ги чета.
- Завършил ли си гимназия?
Той поклати глава:
- Девети клас.
- Къде е майката на Лио?
- Нямам представа. Беше двайсетгодишна, когато го роди, и след като той навърши годинка, тя каза, че не можела вече да бъде майка; не че някога се бе държала като такава. Не можехме да си позволим кабелна, но имахме един стар телевизор и видео, и тя гледаше филми по цял ден. Връщам се вкъщи от ресторанта и заварвам Лио да се дере от плач, памперсите му прогизнали. И така всеки ден. Веднъж излезе и повече не се върна. Трябваше да намеря жена, която да се грижи за него през деня, и вече живеехме от заплата до заплата. След като си загубих работата, не можех да си плащам навреме наема. - Дийн заби очи в краката си. - Лио заслужава по-добър живот.