Куин трябваше да види това. Къде ли беше?
Всички единайсет трениращи извикаха възторжено, когато Зи отне равновесието на Блей без никакво усилие, хвърли го на пода с лице надолу и го притисна в хватка, с която можеше да счупи всичките му кости. В мига, в който Блей подаде знак, че се предава, Зи го пусна.
Докато стоеше надвесен над хлапето, Зейдист заговори с необичайно топъл глас:
— Само пет дни от преобразяването ти и вече се справяш добре.
Блей се усмихна, въпреки че бузата му беше притисната към земята, сякаш беше залепена.
— Благодаря… Благодаря ви, учителю.
Зи се протегна и вдигна Блей от пода точно когато шумът от отварящата се врата отекна в залата.
Очите на Джон изскочиха от орбитите си при вида на влязлото същество. По дяволите… Това обясняваше къде е бил Куин през целия следобед.
Мъжът, който закрачи бавно през залата, с ръста си от сто деветдесет и пет сантиметра и сто и петнайсетте си килограма, беше бледо подобие на момчето, което довчера беше тежало колкото торба с кучешка храна. Куин беше преминал през преобразяването. Нищо чудно, че не отговаряше на съобщенията през целия ден. Бил е зает с новото си тяло.
Джон вдигна ръка за поздрав и Куин кимна в отговор, но така, сякаш вратът му се беше схванал или нещо не беше наред с главата му. Изглеждаше уморен и се движеше, като че изпитваше болка във всяка кост от тялото си. Подръпваше яката на новия си пуловер с размер XXXL, сякаш го дразнеше, и повдигаше джинсите си с гримаса. Изненадващо едното му око бе посинено, но вероятно се беше блъснал в нещо по време на трансформацията. Говореше се, че падало голямо мятане, докато се преобразяваш.
— Хубаво е, че се появи — каза Зейдист.
Когато отговори, гласът на Куин беше дълбок. Много различен от преди.
— Исках да дойда, въпреки че не мога да тренирам.
— Добре си направил. Седни да почиваш ето там.
Куин се запъти към страничната линия на залата, погледът му срещна този на Блей и те си размениха протяжни усмивки. После погледнаха към Джон.
Куин използва ръцете си, за да му каже на езика на глухонемите:
— След тренировката ще отидем у Блей. Имам да ви казвам нещо.
Джон кимна, а в това време гласът на Зи проехтя през залата.
— Почивката свърши, дами. Не ме карайте да ви сритвам задниците, защото ще го направя.
Джон се обърна с лице към дребния си партньор и зае начална позиция.
Въпреки че един от учениците беше умрял по време на преобразяването, Джон нямаше търпение да дойде неговият ред. Разбира се, беше ужасен, но предпочиташе смъртта пред това да живее като купчина плът без пол, надяващ се на милостта на останалите.
Беше повече от готов да се превърне в мъж.
Имаше лични дела за уреждане с лесърите.
Два часа по-късно Ви беше задоволен, както винаги ставаше. Не беше изненадващо, че жената не е в състояние да се дематериализира до дома си, така че я уви в халат, хипнотизира я до състояние на ступор и я свали долу с товарния асансьор на сградата. Фриц чакаше в колата пред входа. Даде адреса на възрастния доген, който не попита нищо повече. Този прислужник беше истинско съкровище. Останал сам в апартамента, Ви си сипа „Грей Гус“ и седна на леглото. Масата беше покрита с втвърден восък, кръв, нейните сокове, както и с последствията от неговата кулминация. Сеансът беше доста мърляв. Но приемливо добрите винаги бяха такива.
Отпи голяма глътка от чашата си. В наситената тишина, последвала перверзните му занимания, в съзнанието му се заредиха безброй чувствени образи. Това, на което беше станал свидетел преди седмици и сега си припомняше, беше видял случайно, но си беше присвоил сцената като някой джебчия и запази спомена, въпреки че не му принадлежеше.
Преди седмици беше видял Бъч и Мариса… да лежат заедно. Беше се случило по време на карантината на ченгето в клиниката на Хавърс. В ъгъла на болничната стая имаше монтирана камера и Ви ги беше наблюдавал на монитора. Тя носеше рокля в ярък прасковен цвят, а той — болнична нощница. Целуваха се дълго и страстно, а телата им бяха готови за секс.