Измъкна един черен кинжал от колана си и го размаха.
— Аз съм, боецо.
Мили боже. Скрайб Върджин стоеше пред него, обвита в черната си роба от глава до пети. Лицето й също беше покрито. Дребната й фигура доминираше в апартамента. От нея се излъчваше сияние, по-ярко от обедно слънце, което се отразяваше в мраморния под.
В момента имаше нужда точно от такава публика. Да.
Поклони се и остана наведен, като се чудеше как да отпие от чашата си в тази позиция.
— За мен е чест.
— Каква лъжа — отбеляза тя сухо. — Изправи се, боецо. Искам да видя лицето ти.
Ви даде всичко от себе си да си придаде приветливо изражение, с което да замести начумерената физиономия, вече настанила се там. Дявол да го вземе. Рот беше заплашил да го наклевети на Скрайб Върджин, ако не се вземе в ръце. Явно това вече се беше случило.
Докато се изправяше, реши, че би се изтълкувало като обида, ако засмуче от водката си.
— Да, така е — потвърди тя. — Но прави каквото е нужно.
Той отпи яко, сякаш беше вода, и остави чашата на плота. Искаше му се още, но се надяваше тя да не се застои.
— Целта на посещението ми няма нищо общо с твоя крал.
Скрайб Върджин се понесе към него и спря само на сантиметри разстояние. Ви почувства необходимост да отстъпи, особено след като тя повдигна искрящата си ръка и го потърка по бузата. Силата й беше като изпепеляваща мълния — смъртоносна и целеустремена. Никой не би искал да бъде нейна мишена.
— Време е.
Време за какво? Но си наложи да мълчи. На Скрайб Върджин не се задаваха въпроси. Не и ако не искаш с теб да полират пода.
— Наближава рожденият ти ден.
Беше вярно. Скоро щеше да навърши триста и три години, но не можеше да разбере защо това би предизвикало личното й посещение. Ако искаше да го поздрави, нещо в пощенската кутия би било достатъчно. Или пък да му прати анимирана картичка в имейл.
— Имам подарък за теб.
— Поласкан съм. И объркан.
— Твоята жена те очаква.
Вишъс подскочи, сякаш някой го беше ощипал по задника.
— Съжалявам, какво…
Без въпроси, глупако.
— При цялото ми уважение, аз нямам жена.
— Имаш. — Тя свали ръка. — Посочих я сред всички Избраници за твоя първа партньорка. Притежава чиста кръв и изящна красота.
Ви понечи да отвори уста, но Скрайб Върджин продължи:
— Ще се слеете и ще създадете поколение. Ти ще имаш потомство и с другите. Дъщерите ти ще попълнят редиците на Избраниците. Синовете ти ще станат членове на Братството. Това е твоята съдба. Да бъдеш Примейл на Избраниците.
Думата Примейл падна като бомба.
— Простете ми, Скрайб Върджин. — Той прочисти гърло и си напомни, че бяха нужни щипки за барбекю, за да се съберат тлеещите останки на тези, позволили си да я ядосат. — Не искам да прозвучи като обида, но нямам нужда от собствена жена.
— Имаш. Ще изпълните ритуала и тя ще носи твоите деца. Както и останалите жени.
Перспективата да бъде блокиран от Другата страна, заобиколен от жени, без възможност да се бие и да вижда братята си… или… Бъч, го накара да забрави, че трябва да си мери приказките.
— Моята съдба е да бъда боец. Мястото ми е до братята ми.
А и след всичко, което му бяха сторили, би ли могъл някога да възроди младостта си?
Очакваше тя да побеснее от проявеното непокорство, но вместо това тя каза:
— Колко си безстрашен да противоречиш. Същият си като баща си.
Грешка. Той и Блъдлетър нямаха нищо общо помежду си.
— Ваша святост…
— Ще го направиш. И то по своя собствена воля.
Той изстреля отговора хладно и твърдо.
— Ще ми е нужна доста добра причина.
— Ти си мой син.
Гърдите на Ви се сковаха и той спря да диша. Вероятно имаше предвид в широк смисъл.
— Преди триста и три години ти беше роден от моето тяло. — Качулката се вдигна от лицето на Скрайб Върджин от само себе си и разкри призрачната й красота. — Повдигни така наречената си прокълната ръка и разкрий истината.
Със сърце в гърлото Ви протегна облечената си в ръкавица ръка и с няколко неуверени движения разкъса кожата. С ужас се взря в това, което се криеше под татуировките му. Неговият блясък беше същият като нейния.