— Ще видим.
Цялото му тяло запулсира заради неподчинението й. И тя го знаеше, застанала с нетрепващ и изпълнен с еротични обещания поглед.
— Боже, обичам те — изрече той.
— Знам. Сега върви да убиеш нещо. Аз ще чакам.
Той й се усмихна.
— Не бих могъл да те обичам повече, дори и да исках.
— Аз също.
Той я целуна и се дематериализира навън пред Рейдж, като се погрижи наоколо да има мис. Страхотно. Валеше. Би предпочел да е при Джейн, отколкото навън с брата, и не можа да се въздържи да не стрелне Рейдж с убийствен поглед.
— Щеше ли да умреш, ако беше изчакал пет минути?
— Моля те. Ако се беше захванал с твоята жена, щеше да се наложи да чакам до лятото.
Ви се намръщи и погледна към съседния на Джейн апартамент. Гаражната врата беше полуотворена. Виждаше се проблясването на светлините на стопове. Чу се затръшване на врата и вятърът донесе сладникава миризма, сякаш някой беше разпръснал наоколо бебешка пудра.
— О… боже, не.
В този момент Джейн отвори вратата и се втурна навън с коженото му яке в ръка, а неговата риза се вееше зад гърба й.
— Забрави си го!
В един ужасяващ миг всички парчета от пъзела, от който бе виждал само фрагменти, се подредиха. Кошмарът бе настъпил в реалния живот.
— Не! — изкрещя.
Всичко се случи за секунди, а на него му се стори, че е отнело векове. Рейдж го гледаше, все едно бе полудял. Джейн тичаше по тревата. Той свали миса, защото беше завладян от страх.
Един лесър се показа изпод гаражната врата с насочено оръжие.
Изстрелът не се чу въпреки тишината наоколо. Ви се хвърли към Джейн в опит да я предпази с тялото си. Не успя. Беше улучена в гърба и куршумът излезе отпред. Проби гръдната й кост и рикошира в ръката му. Той я хвана, докато падаше. Собствените му гърди бяха раздирани от болка.
Те се строполиха на земята, а Рейдж хукна след убиеца. Не че Ви забеляза това. Единственото, за което можеше да мисли, беше собственият му кошмар. Кръв по ризата му. Сърцето му в пълна агония. Наближаваща смърт… Но не неговата. А на Джейн.
— Две минути — изрече тя между две хриптящи вдишвания, притиснала с ръка гърдите си. — Имам по-малко от две… минути.
Явно беше засегната артерията й и тя го знаеше.
— Аз ще…
Тя поклати глава и хвана ръката му.
— Остани. Няма да те…
Дочакам… беше думата, която се канеше да каже.
— Не, по дяволите!
— Вишъс… — Очите й се напълниха със сълзи, а лицето й бързо губеше цвета си. — Хвани ме за ръката. Не ме оставяй. Не можеш… Не ме оставяй да си ида сама.
— Ще се оправиш! — Той понечи да я вдигне. — Ще те отведа при Хавърс.
— Вишъс. Няма спасение от това. Дръж ръката ми. Отивам си… — Тя зарида, като се бореше за въздух. — Обичам те.
— Не!
— Обичам…
— Не!
48.
Скрайб Върджин вдигна поглед от птичката в ръката си, стресната от внезапно чувство на страх. О, окаяно съществуване! О, ужасна съдба!
Беше се случило. Онова, което очакваше и от което се боеше от дълго време. Беше настъпил мигът, в който щяха да рухнат основите на цялото й съществуване. Наказанието й беше дошло.
Онази жена… Човешката жена, която синът й обичаше, умираше точно в този миг. Лежеше в прегръдките му и умираше, кръвта й изтичаше върху него.
С несигурна ръка Скрайб Върджин остави синигерчето върху покритото с бели цветове дърво и неуверено пристъпи към фонтана. Седна на мраморния му ръб. Леката тъкан на робата й натежа така, сякаш бе овързана с масивни вериги.
Вината за загубата на сина й беше нейна. Именно тя беше причината за разрухата в живота му. Беше нарушила правилата. Триста години по-рано тя беше нарушила правилата.
В началото на времето й бе позволен един акт на сътворение и когато достигна зрелостта си, тя извърши този един акт на сътворение. Но после го беше повторила. Беше родила, без да има право на това, и така бе прокълнала плода на утробата си. Съдбата на сина й, цялата — от тормоза на баща му, съзряването му като жестоко и безсърдечно създание, до настъпилата сега агония — всъщност беше нейното наказание. Защото, ако той търпеше болка, нейното страдание беше хилядократно по-голямо.