— А до изгрева остават само два часа. — Рот седна зад бюрото си в стил Луи XVI и опря ръце в изящния стол, готов да скочи от него всеки момент.
Телефонът на Бъч зазвъня и той отговори забързано.
— Ви? О… здравей, скъпа. Не… Още нищо. Ще ти се обадя. Обещавам. Обичам те.
Ченгето затвори телефона, а Рот се обърна към огъня и камината и остана смълчан за кратко, като без съмнение прехвърляше в съзнанието си наличните възможности. Които бяха… никакви. Вишъс можеше да е навсякъде, така че дори братята да се пръснеха в четирите посоки на света, би било, като да търсят игла в копа сено. А и беше повече от ясно, че Ви беше унищожил джипиес чипа. Не искаше да бъде открит. Най-накрая Рот заговори:
— Гранатата е налице, господа. Въпросът е къде ще избухне.
Ви подбра внимателно мястото на катастрофата. Искаше да е близо до крайната им цел, но в същото време достатъчно отдалечено, за да им осигури усамотение. Точно преди да излезе от подходящата зона, един завой сам му се предложи. Идеално. Сложи си колана, натисна газта и се подготви. Двигателят на аудито изръмжа и колелата се завъртяха все по-бързо и по-бързо по хлъзгавия път. Бързо престана да бъде кола и се превърна в безмерно количество кинетична енергия.
Вместо да следва острия ляв завой на шосе двайсет и две, Ви продължи направо към редицата от дървета. Като послушно дете без инстинкти за оцеляване колата излетя от банкета и за част от секундата полетя във въздуха.
Приземяването разтресе Ви и той удари главата си в тавана, после полетя напред. Въздушните възглавници на волана и таблото се отвориха. Купето се блъскаше в храсталаци и дръвчета и…
Дъбът беше огромен. Масивен като къща. И също така здрав.
Допълнителната противоударна конструкция в аудито бе единственото, което спаси Ви от пълно размазване, тъй като цялата предница на колата беше нагъната като акордеон. В резултат на удара главата на Ви отскочи и той отново заби лице във възглавницата в мига, когато един клон проби предното стъкло.
В следващия миг ушите му писнаха, все едно в тях се беше задействала противопожарна аларма. Замаян и с кървящи рани, предизвикани от клоните и парчетата стъкло, той откопча колана, отвори вратата и се запрепъва навън. Пое дълбоко въздух. Чу стърженето на двигателя и свистенето на въздуха, изпускан от възглавниците. Дъждът се лееше монотонно и плавно, незаинтересуван от ставащото, и се стичаше от дърветата в плитки локви.
Ви бързо заобиколи колата и отиде при Джейн. Ударът я беше захвърлил напред и кръвта й беше оставила следи по стъклото, таблото и седалката. Той искаше точно това.
Наведе се и я освободи от колана, после я вдигна така внимателно, сякаш все още беше жива, и я намести удобно в ръцете си. Преди да закрачи между дърветата, той взе коженото си яке и я покри, за да я предпази от студа.
Вишъс започна да върви, както се започва вървене. Стъпи с единия крак пред другия. Повтори движението. После отново го повтори.
Придвижваше се с тежки стъпки през гората и дъждът го мокреше все повече и повече, докато накрая не се отличаваше от околните дървета — просто още един предмет, от който се стичаха струи вода. Избра заобиколен път, за да стигне до целта си. Ръцете и гърбът го заболяха от тежестта.
Най-накрая се добра до входа на пещерата. Не си направи труда да провери дали някой го следва. Знаеше, че е сам.
Влезе в прохода и колкото повече напредваше по мръсния под, толкова повече отслабваше звукът от дъжда. По памет откри дръжката в скалната стена и задейства механизма. Когато триметровата гранитна плоча се повдигна, той пое по разкрилия се коридор и стигна до двойна метална порта. Отключи я със силата на съзнанието си и когато тя се отвори безшумно, каменната плоча зад него се спусна на мястото си.
Вътре цареше непрогледен мрак. Въздухът в подземието беше така гъст, все едно беше натъпкан вътре. Бързо запали с мисълта си няколко от факлите по стените. После тръгна към мястото в Гробницата, където се провеждаха ритуалите. Двете стени на прохода бяха покрити с рафтове, отрупани с керамични съдове, съдържащи сърцата на лесърите, убити от Братството. Не погледна към тях, както правеше обикновено. Взираше се право пред себе си, понесъл в ръцете си тялото на своята любима. Мокрите му ботуши оставяха следи по лъскавия мраморен под.
Не след дълго се озова в сърцето на Гробницата — огромна подземна падина. С волята си той запали дебелите черни свещи, поставени на стойки. Те осветиха висящите от тавана сталактити, подобни на кинжали, а също и големите черни мраморни плочи, оформящи стената зад олтара.