— Тор ми липсва.
— На всички ни липсва.
Да, Джон трябваше да помни, че не само той страдаше.
— Имам нещо за теб. — Зи отиде до шкафа и го отвори. — Фюри ми го даде вчера. Искахме да изчакаме до рождения ти ден, но имаш нужда от него днес.
Зи се върна до бюрото със стара и разкъсана книга в ръка. Положи я на върха на купчината, като криеше корицата с гигантската си длан.
— Честит рожден ден, Джон!
Вдигна ръка и Джон погледна надолу. В този миг сърцето му спря.
С треперещи пръсти проследи надписа, гласящ: „Дариъс, син на Марклън“.
Внимателно повдигна корицата… С красив и изискан шрифт бяха изписани думи и символи, чиято стойност беше неизмерима. Отражението на един живот, воден преди много време. Почеркът на баща му на Древния език.
Джон отдръпна бързо ръка и закри устата си ужасен, че може да избухне в ридания.
Но когато вдигна очи засрамен, установи, че е сам.
Зи с типичната си изисканост му беше позволил да запази достойнството си.
А сега… като му беше дал дневника на баща му… му даваше и известна радост.
Веднага след Първото хранене Ви се материализира в двора на Скрайб Върджин. Изненада се, че получи разрешение, като се имаше предвид как стояха нещата, но се зарадва.
Прие форма и се намръщи, докато оглеждаше мраморния фонтан, колонадата и портала към територията на Избраниците. Нещо беше различно. Не беше сигурен какво, но нещо…
— Поздравления, господарю.
Обърна се. Една Избраница стоеше пред вратата, която винаги беше смятал, че води към личните покои на Скрайб Върджин.
Облечена в бяла роба и с коса, прибрана на кок, той я разпозна като онази, дошла да провери как е Кормия след церемонията по представянето.
— Амалия — произнесе той.
Тя изглеждаше изненадана от това, че помни името й.
— Ваша светлост.
Значи нея Кормия беше препоръчала за поста на Директрис. Имаше логика. Жената изглеждаше мила.
— Тук съм да видя Скрайб Върджин. — Въпреки че тя сигурно знаеше това.
— При цялото ми уважение, господарю, тя не приема днес.
— Мен или никого?
— Никакви посетители. Искате ли да й оставите съобщение?
— Ще се върна утре.
Избраницата се поклони дълбоко.
— При цялото ми уважение, господарю, мисля, че утре ще е все така неразположена.
— Защо?
— Не задавам такива въпроси. — В тона й звучеше леко неодобрение, сякаш за да покаже, че и той не би трябвало да пита.
По дяволите. Какво точно искаше да каже?
— Предай й… че Вишъс е дошъл да каже…
Думите го напуснаха, а очите на Избраницата бяха като езера на състраданието.
— Ако не е прекалено дръзко от моя страна, може би трябва да й кажа, че синът й е дошъл да благодари за щедрия й дар и за това, че се пожертва в името на неговото щастие.
Син.
Не, не можеше да стигне толкова далече. Въпреки че Джейн се беше върнала при него, това би звучало неискрено.
— Само Вишъс. Кажи, че Вишъс е дошъл да каже благодаря.
Избраницата се поклони отново с натъжено лице.
— Както желаете.
Загледа се след жената, която се обърна и изчезна зад малката и покрита с украса врата.
Я почакай. Пожертвала ли каза? Каква жертва?
Отново се огледа наоколо. Насочи вниманието си към фонтана. Изведнъж звукът от леещата се вода му се стори странен. Когато беше идвал преди…
Ви бавно обърна глава.
Бялото дърво със своите бели цветове беше празно. Всички пойни птички бяха изчезнали.
Това беше, което липсваше. Птичките на Скрайб Върджин вече не съществуваха. Клоните на дървото вече не бяха изпъстрени от ярките им цветове. Неподвижният въздух беше лишен от веселото им чуруликане.
В настъпилата тишина самотата на това място го потисна. Глухият звук, издаван от шадравана, усилваше усещането за празнота.
О, боже. Това се казваше жертва.