— Моля те.
— Ще видим.
Странно, но докато се изпаряваше, тя имаше усещането, че ще го види отново.
Да, наистина беше странно. Точно както видението й за катастрофата и чувството, че вече няма да работи в „Св. Франсис“, тя знаеше, че пътищата им с Мани Манело ще се пресекат отново.
Тази мисъл я утеши. Болеше я, задето го оставя. Много.
Епилог
Една седмица по-късно…
Вишъс взе какаото от печката и изключи котлона. Докато го сипваше в чаша, чу охкане и възклицание:
— О, боже!
В другия края на кухнята Рейдж беше навлязъл наполовина в образа на Джейн, сякаш тя беше езеро, в което той бе нагазил. Те отскочиха един от друг, а Вишъс оголи зъби и изръмжа към брата.
Рейдж вдигна ръце.
— Не я видях! Честно!
Джейн се засмя.
— Вината не беше негова. Не бях концентрирана и избледнях.
Ви я прекъсна:
— Рейдж ще бъде по-внимателен, нали така, братко?
Подтекстът на посланието към мъжа бе, че иначе лошо му се пише.
— Да. Със сигурност. По дяволите.
— Радвам се, че се разбрахме. — Вишъс взе чашата, занесе я на Джейн и й я подаде. Докато тя духаше какаото, той я целуна по тила и притисна лице към нея.
За него тя беше същата като преди, но за другите не беше така. Носеше дрехи, но ако не се концентрираше върху формата си, някой се сблъскваше с нея и тъканта се набръчкваше, сякаш под нея нямаше нищо, и онзи, озовал се на пътя й, просто преминаваше през нея.
Беше малко странно. А и ако се случеше с някого от братята, чувството за собственост на Ви мигом се събуждаше като по поръчка. Работата беше там, че ситуацията беше нова и всички трябваше да се справят с това. Двамата с Джейн свикваха с прехода й в новото състояние, но невинаги беше лесно.
Кого го беше грижа? Всеки имаше другия до себе си.
— Днес ще ходиш в Убежището, нали? — попита я той.
— Да, първи ден на новата ми служба. Нямам търпение. — Очите на Джейн заблестяха. — После ще се върна тук, за да направя списък с поръчки за клиниката ми. Реших да обуча двама догени за медицински сестри. Мисля, че това е най-доброто решение от гледна точка на сигурността.
Докато Джейн му разказваше за плановете си, свързани с клиниката на Братството и за това, което се канеше да направи в Убежището, Ви се усмихна.
— Какво? — попита тя, сведе очи да се огледа, подръпна бялата си престилка и после се погледна отзад.
— Ела тук, жено. — Той я придърпа към себе си и сведе глава. — Напоследък споменавал ли съм ти колко секси е твоят ум?
— Беше по-заинтересуван от нещо друго днес следобед, така че не.
Той се засмя.
— Да, бях малко зает, нали?
— Да.
— Ще се отбия в Убежището.
— Добре. Мисля, че Мариса има проблеми с мрежата и иска да ги обсъди с теб.
Без дори да осъзнава, той я придърпа още по-близо и я прегърна. Точно това беше желал, допирни точки в ежедневието им, близост, общи цели. Двамата заедно.
— Добре ли си? — попита тя тихо, за да не я чуе никой друг.
— Да. Добре съм. — Той прилепи уста към ухото й. — Просто… още не съм свикнал с това.
— С какво не си свикнал?
— С чувството… По дяволите. Не знам. — Дръпна се, притеснен, че е прекалено сантиментален. — Няма значение.
— Не можеш да свикнеш с чувството, че всичко е наред ли?
Кимна, защото нямаше доверие на гласа си.
Тя положи ръка на лицето му.
— Ще свикнеш. Както и аз.
— Господарю? Простете?
Ви вдигна поглед към Фриц.
— Какво има?
Догенът се поклони.
— Донесох поисканото от вас. Оставих го във фоайето.
— Отлично. Благодаря. — Той целуна Джейн. — Ще се видим по-късно, нали?
— Задължително.
Чувстваше погледа й върху себе си, докато излизаше, и това му харесваше. Всичко му харесваше. Той…
О, по дяволите. Ами просто наслаждаваше се на радостите в живота.
Забърза се към фоайето и откри оставеното от Фриц на една маса в основата на главното стълбище. Отначало не знаеше какво да прави с него. Не искаше да го повреди. Накрая го хвана нежно и отиде в библиотеката. Затвори двойните врати и помоли да бъде приет от Другата страна.
Не следваше правилата, но беше прекалено зает с намиращото се в ръцете му.