Получи позволение и се материализира в двора на Скрайб Върджин. Поздрави го същата Избраница като предния път. Амалия понечи да се поклони, но после насочи вниманието си към чуруликането, идващо от събраните му шепи.
— Какво сте донесли? — прошепна тя.
— Малък подарък. Нищо особено. — Той отиде до бялото дърво с белите цветове и отвори ръцете си. От тях излетя папагалче и кацна на един клон, все едно знаеше, че това е новият му дом.
Яркожълтата птичка заподскача по белите клони. Малките й крачета се вкопчваха в някой от тях, а после подскачаха на друг. Клъвна едно цветче, изчурулика… вдигна крак и почеса врата си.
Ви сложи ръце на кръста си и запресмята колко място има сред цветовете на дървото. Щеше да се наложи да донесе още доста птички.
Гласът на Избраницата прозвуча, преливащ от емоции.
— Тя се отказа от птичките заради вас.
— Да, и затова й нося това.
— Но жертвата…
— Вече е направена. Намиращото се на това дърво е подарък. — Той погледна през рамо. — Ще го отрупам с птички, независимо дали й харесва, или не. Сама ще реши какво да прави с тях.
В очите на Избраницата проблесна благодарност.
— Ще ги задържи. И те ще я избавят от самотата й.
Ви пое дълбоко въздух.
— Добре. Защото…
Спря по средата на изречението и Избраницата произнесе нежно:
— Не е нужно да го казвате.
Той прочисти гърло.
— Ще й предадеш ли, че са от мен?
— Не е нужно. Кой друг, освен сина й би проявил такава доброта?
Ви погледна назад към самотната жълта птичка насред бялото дърво. Представи си клоните отново запълнени като преди.
— Истина е — отговори.
Без нито дума повече той се дематериализира обратно в живота, който му беше даден. Животът, воден от него. И за първи път беше благодарен, че се е родил.