Бъч и Фюри вдигнаха очи. Ви се бе появил пред масата им изневиделица и явно нещо се беше случило. Очите му бяха разширени, лицето бледо, изглеждаше, сякаш е претърпял катастрофа, само дето по него нямаше кръв.
— Здрасти, мой човек. — Бъч мръдна вдясно, за да му направи място. — Мислех, че няма да те видим тази вечер.
Ви седна. Черното му рокерско яке се издуваше и раменете му изглеждаха наистина огромни. Нетипично за него, той започна да барабани с пръсти по масата.
Бъч погледна намръщено съквартиранта си.
— Изглеждаш като прегазен на пътя. Какво става?
Вишъс скръсти ръце.
— Не му е тук мястото.
— Да си идем вкъщи тогава.
— Няма начин. Ще бъда затворен там цял ден.
Ви вдигна ръка. Когато сервитьорката дойде, той сложи стотачка на подноса й.
— „Грей Гус“. Щом я изпия, носиш следващата. И това е само бакшишът.
Тя се усмихна.
— Ще е удоволствие за мен.
Когато момичето се понесе към бара, сякаш беше с ролери, под свъсените му вежди очите на Ви огледаха подробно ВИП зоната. Той не проучваше тълпата. Готвеше се за битка. И възможно ли бе от брата… да се излъчваше слабо сияние?
Фюри погледна наляво и потупа ухото си два пъти като сигнал към един от пазачите пред частния вход. Охранителят кимна и заговори в часовника си.
В следващия момент се появи огромен мъж с бръсната отстрани глава и перчем като на мохикан на темето. Ривендж беше облечен в идеално скроен черен костюм и държеше черен бастун в дясната си ръка. Докато вървеше бавно към масата на Братството, клиентите на заведението се отдръпваха и му правеха път отчасти от респект към едрия му ръст, отчасти от страх заради репутацията му. Всички знаеха кой е и на какво е способен: Рив беше от тези наркобарони, които проявяваха личен интерес към средството си за прехрана. Изпречиш ли му се на пътя, можеше да свършиш накълцан като от мелачка за боклук.
Зетят на Зейдист със смесена кръв неочаквано се оказа съюзник на Братството, въпреки че истинската природа на Рив усложняваше всичко. Не беше много разумно да легнеш със симпат. В прекия и преносния смисъл. Така че не беше лесен като приятел и роднина.
Кривата му усмивка едва разкриваше кучешките зъби.
— Добър вечер, господа.
— Ще възразиш ли да използваме офиса ти за нещо лично? — попита Фюри.
— Няма да говоря — каза равно Ви, когато питието му пристигна. С бързо движение на китката го обърна, сякаш огън гореше в стомаха му, а течността беше вода. — Няма.
Фюри и Бъч срещнаха погледи в пълно съгласие. Вишъс щеше да отстъпи и още как.
— Офисът ти? — повтори Фюри на Ривендж.
Рив изискано повдигна вежда, а аметистовосините му очи светеха проницателно.
— Не съм сигурен, че ще искате да го ползвате. Подслушва се и всяка сричка се записва. Освен… разбира се… когато аз съм там.
Не беше идеално, но всичко, което би наранило Братството, би наранило и сестрата на Рив като съпруга на Зи. Въпреки че беше наполовина симпат, той имаше мотивация да не допуска нещо да се обърка.
Фюри се измъкна от сепарето и се втренчи във Ви.
— Вземи си питието.
— Не.
Бъч стана.
— Тогава го остави. Защото, след като няма да се прибереш вкъщи, ще говорим тук.
Очите на Ви заискриха. И не само те.
— По дяволите…
Бъч се подпря на масата.
— В момента разпръскваш аура, като че ли задникът ти е включен в контакта. Така че сериозно ти препоръчвам да зарежеш глупостите от рода „сам съм на света“ и да дотътриш мизерната си персона в офиса на Рив, преди да ни е припарило. Ясно?
Дълго време не се случи нищо, освен че Бъч и Ви се гледаха един друг. Тогава Ви се изправи и тръгна към офиса на Рив. По пътя гневът му разпръсна отровна миризма на химикали, такава, от която ти пари на носа.
Ченгето беше единственият, който можеше да се справи с Ви в това му състояние.
Слава богу, че го имаше ирландеца.
Тръгнаха вкупом към вратата, пазена от двамата маври, и се отзоваха в кабинета на Ривендж, подобен на пещера. Щом влязоха, Рив отиде зад бюрото, протегна ръка под него и се чу кратко изпукване.
— Чисто е — съобщи той и потъна в черния кожен стол.
Всички се втренчиха във Ви… който изведнъж се превърна в звяр от зоологическата градина, обикалящ с вид, сякаш иска да изяде някого. Накрая братът спря в ъгъла на стаята, най-отдалечен от Бъч. Приглушената светлина над него беше по-слаба от тази, която излъчваше кожата му.