Свободната воля беше такава глупост.
Можеше да забрави за майка си и нейната драма, но трябваше да стане Примейл заради Братството. Дължеше го на расата, на която служеше.
Изтри острието в дрехите си, прибра обратно кинжала с дръжката надолу, после се изправи с мъка и потупа джобовете на якето си. По дяволите… телефонът. Къде беше телефонът му? Сигурно в пентхауса. Трябва да беше паднал, когато метна якето си на леглото…
Проехтя изстрел.
Един куршум го уцели право в гърдите.
От ударната вълна изгуби равновесие и полетя надолу. Когато се озова на земята, просто остана да лежи там. Смазваща тежест накара сърцето му да прескочи един удар и замъгли съзнанието му. Можа само да изпъшка. През гърлото му преминаваха малки глътки въздух.
С последните си останали капчици сила той повдигна глава и огледа тялото си. Изстрел. Кръв по ризата му. Ужасяваща болка в гърдите. Кошмарът се беше сбъднал.
Преди да успее да изпадне в паника, го обгърна мрак и го погълна целия…
— По дяволите, какви ги вършиш, Уиткъм?
Доктор Джейн Уиткъм вдигна поглед от картона на пациента, който подписваше, и се намръщи. Мануел Манело, шеф на хирургията в медицинския център „Св. Франсис“, летеше по коридора към нея като разярен бик и тя знаеше защо.
Щеше да последва грозна сцена.
Джейн надраска набързо инициалите си под предписаните лекарства, подаде картона обратно на сестрата, която се отдалечи забързано, сякаш бягаше за живота си. Добра защитна тактика и доста популярна наоколо. Когато шефът беше в такова настроение, всички се покриваха… Което беше логична постъпка, ако си наясно, че ще избухне бомба, и имаш капка здрав разум в главата.
Джейн се обърна с лице към него.
— Значи си чул?
— Вътре. Веднага. — Той отвори широко вратата на офиса на хирурзите.
Когато влязоха вътре, Прийст и Дюбоа, двама от най-добрите със скалпела в „Св. Франсис“, хвърлиха по един поглед на шефа си, събраха купената от автомата храна и бързо напуснаха помещението. Вратата се затвори след тях безшумно. Сякаш и тя не искаше да привлича вниманието на Манело.
— Кога се канеше да ме уведомиш, Уиткъм? Или си мислеше, че „Кълъмбия“ се намира на друга планета и аз няма да науча?
Джейн скръсти ръце пред гърдите си. Тя беше висока жена, но Манело я надвишаваше с няколко сантиметра и имаше наистина атлетично телосложение. Широки рамене, едър гръден кош, големи ръце. На четирийсет и пет години, той беше в идеална физическа форма и се славеше като един от най-добрите ортопедични хирурзи в страната.
Беше плашещ, когато се ядосаше.
Добре, че тя запазваше хладнокръвие в такива ситуации.
— Знам, че имаш контакти там, но се надявах да са достатъчно дискретни, докато всъщност реша дали искам мястото…
— Разбира се, че го искаш. Иначе защо би си губила времето да се разкарваш до там? Заради парите ли е?
— Добре. Първо, не ме прекъсвай, и второ, понижи тона. — Манело прокара ръка през гъстата си коса и пое дълбоко въздух, а тя почувства угризение. — Трябваше да ти кажа. Сигурно ти е неприятно, че те оставих в неведение.
Той поклати глава.
— Не умрях от удоволствие, когато ми се обадиха от Манхатън, че един от най-добрите ми хирурзи има интервю за работа в друга болница, от бившия ми наставник.
— Фолчек ли ти каза?
— Не, един от подчинените му.
— Съжалявам, Мани. Не знаех как ще потръгне и не исках да вдигам много шум.
— Защо искаш да напуснеш?
— Искам нещо повече от това, което мога да постигна тук. Ще останеш начело, докато навършиш шейсет и пет, освен ако не решиш да се пенсионираш по-рано. В „Кълъмбия“ Фолчек е на петдесет и осем. Там имам по-добри шансове да стана шеф на хирургията.
— Направих те завеждащ на травматологията.
— Защото го заслужавам.
Устните му се извиха в усмивка.
— Я бъди малко по-скромна.
— Защо да си правя труда? И двамата знаем истината. А колкото до „Кълъмбия“, ти би ли искал да си подчинен на някого през следващите двайсет години от живота си?
Той притвори клепачи над тъмнокафявите си очи. За миг й се стори, че зърна плам в погледа му, но той сложи ръце на кръста, изправи рамене и бялата му престилка се опъна.