Джейн живееше в Улея и беше негов господар. Като шеф на отделението по травматология тя носеше административна отговорност за всичко, което се случваше в шестте манипулационни, а също така беше изкарала обучение за работа в спешното отделение като травматологичен хирург. Всеки ден определяше кой трябва да отиде в хирургичното отделение на горния етаж и много пъти отменяше персонала с иглата и конците.
Докато чакаше да докарат простреляния, тя прегледа картоните на двамата пациенти, за които в момента се грижеха стажантите и сестрите. Всеки член на екипа по травматология беше лично подбран от Джейн и при избора си не се спираше задължително на възпитаници на университети от Бръшляновата лига, независимо че самата тя беше завършила Харвард. Това, което търсеше, бяха качества на истински войник, или както тя го наричаше „комплектът на Шерлок Холмс“: интелигентност, издръжливост и хладнокръвие. Особено хладнокръвие. Трябва да можеш да се владееш в критични моменти, ако искаш ситуацията да е под контрол.
Но това не означаваше, че състраданието не беше най-важно във всичко, което правеха.
Повечето от пациентите в спешното нямаха нужда да им се държи ръката или да бъдат успокоявани. Те или бяха упоени, или бяха в шок, защото кървяха като от решето, или някоя част от тялото им беше в плик с лед, или седемдесет и пет процента от кожата им беше изгорена. Пациентите имаха нужда от навременните грижи на добре обучени и хладнокръвни специалисти.
Техните семейства и любими хора, от друга страна, се нуждаеха винаги от любезно отношение и съчувствие, и от насърчение, когато бе възможно. Всеки ден животът на хората свършваше или започваше отново в Улея, и не само на пациентите, които спираха или започваха да дишат в болничното легло. Чакалните бяха пълни със засегнати: съпрузи, съпруги, родители, деца.
Джейн знаеше какво е да загубиш някого, който е бил част от теб, и докато вършеше лекарските си задължения, оставаше много чувствителна към човешката страна на медицината и технологиите. Грижеше се персоналът й да следва нейния девиз: „За да работиш в Улея, трябва да владееш двата аспекта на работата — манталитета на полеви хирург и съчувствието на перфектен болногледач“.
Както обичаше да казва на екипа си — винаги има време да подържиш ръката на някого и да чуеш тревогите му, да му предложиш рамо, на което да поплаче, защото за един миг би могъл да се озовеш на неговото място. Трагедията не подбираше и никой не беше застрахован от прищевките на съдбата. Без оглед на цвета на кожата или колко пари имаше човекът, дали беше гей или хетеросексуален, атеист или набожен, от нейната позиция всички бяха равни. И обичани от някого, някъде. Една сестра се приближи до нея.
— Доктор Голдбърг се обади, че е болен.
— Грип ли?
— Да, но се е уговорил с доктор Харис да го замести.
Благословен да е Голдбърг.
— Нашият човек има ли нужда от нещо?
Сестрата се усмихна.
— Каза, че жена му била очарована да го види, когато се събудила. Сара се е разшетала и му готви пилешка супа.
— Добре. Има нужда от малко почивка. Жалко, че няма да може да й се наслади напълно.
— Да. Той спомена, че тя ще го накара да изгледат на DVD всички пропуснати премиерни филми от последните шест месеца.
Джейн се разсмя.
— Това още повече ще го разболее. Слушай, искам пак да прегледам случая Робинсън. Нямаше какво повече да направим за него, но все пак е нужно да анализираме причините за смъртта.
— Подозирах, че ще искаш това. Подготвих го за първия ден, след като се върнеш от пътуването си.
Джейн стисна леко ръката на сестрата.
— Ти си върхът.
— Не, просто си познавам шефа. — Сестрата се усмихна. — Винаги проверяваш по няколко пъти дали нещо не е можело да се свърши по различен начин.
Това беше абсолютно вярно. Джейн си спомняше всеки един пациент, умрял в Улея, независимо дали му е била лекуващ лекар, или не, и починалите бяха подредени като в каталог в съзнанието й. Когато не можеше да спи, имената и лицата им се прескачаха в главата й като в стар микрофилм, докато не я докарваха до лудост.
Това беше основната й движеща сила — нейният списък с мъртъвци, и проклета да е, ако простреляният, когото очакваше, влезеше в него.
Джейн отиде до компютъра и потърси информация за пациента. Това щеше да е истинска битка. Ставаше дума за прободна рана и куршум в гръдния кош и предвид мястото, където бе намерен, без съмнение беше или наркодилър, продавал на чужда територия, или голям купувач, който е бил измамен. И в двата случая беше малко вероятно да има здравна осигуровка, не че това беше от значение. В „Св. Франсис“ приемаха всички пациенти, без значение от възможностите им да платят.