Тя подаде спринцовката на сестрата, за да я изхвърли.
— Нека да видя резултатите от ехографията на корема.
Апаратът определено не беше в ред, тъй като изображенията не бяха ясни, както тя би искала. Все пак резултатите бяха добри, което се потвърди и след като тя опипа с пръсти корема. Като че нямаше засегнати важни вътрешни органи.
— Добре, в корема всичко изглежда наред. Да го преместим горе, веднага.
На излизане от Улея тя надникна в съседната стая, където Естевес се грижеше за сестрата.
— Как е тя?
— Съвзема се. — Естевес поклати глава. — Сърцето й се стабилизира, след като я дефибрилирахме.
— Дефибрилирали сте я? Боже!
— Точно като телефонния техник вчера. Сякаш я беше ударил силен ток.
— Повика ли Майк?
— Да, съпругът й идва.
— Добре, погрижи се за нашето момиче.
Естевес кимна и сведе поглед към колежката си.
— Разбира се.
Джейн настигна пациента, докато екипът го караше надолу през Улея до асансьора, водещ към операционния блок. На горния етаж тя се изми, докато сестрите го преместваха на операционната маса. По нейно нареждане кардио-торакалният набор от инструменти и апаратът сърце — бял дроб бяха приготвени, а ултразвуковите и рентгеновите снимки светеха на компютърния екран.
Като държеше ръцете си с латексови ръкавици настрани, тя прегледа снимките на гърдите още веднъж. Честно казано, и двете бяха некачествени, много зърнести и с някаква сянка, но й бяха достатъчни да се ориентира. Куршумът беше заседнал в мускулите на гърба и тя щеше да го остави там. Рисковете при изваждането бяха много по-големи, отколкото ако го оставеха на мястото му, а и повечето жертви на огнестрелни рани напускаха Улея с оловен трофей в себе си.
Тя се намръщи и се наведе по-близо към монитора. Интересен куршум. Кръгъл, не с типичната издължена форма, която беше свикнала да вижда в телата на пациентите си. И все пак изглеждаше направен от обичайното олово.
Джейн се приближи до масата, където пациентът бе закачен към анестезиологичната апаратура. Гърдите му бяха подготвени за операция, а всичко останало беше покрито с хирургически чаршаф. Оранжевият цвят на дезинфекционния разтвор изглеждаше като некачествен изкуствен тен.
— Без байпас. Не искам да губя време. Имаме готовност за кръвопреливане, нали?
Една от сестрите се обади отляво.
— Имаме, въпреки че не установихме кръвната му група.
— Така ли?
— Резултатът беше невъзможен за разчитане. Но имаме осем литра нулева.
Джейн се намръщи.
— Добре, да действаме.
Тя използва лазерен скалпел за разреза, после преряза с трион гръдната кост и постави реброразширител, който разкри… Дъхът на Джейн секна.
— Дяволите…
— … да го вземат — довърши някой.
— Аспирация! — Когато никой не направи нищо, тя погледна операционната сестра. — Аспирация, Жак, не ме интересува как изглежда, мога да го оправя, стига да имам добър достъп.
Чу се съскащ звук, докато отстраняваха кръвта, и тогава тя можа да види ясно аномалия, на каквато не се бе натъквала никога преди: шесткамерно сърце в човешки гръден кош. „Сянката“, която видя на ултразвука, беше всъщност допълнителна двойка камери.
— Снимки! — викна тя. — Но действайте бързо, моля.
Когато снимките бяха направени, тя си помисли: Боже, в кардиологията направо ще откачат. Никога не беше виждала нещо подобно, въпреки че дупката в дясното предсърдие изглеждаше позната. Беше се нагледала на такива.
— Конци! — каза тя.
Жак постави в дланта й щипка от неръждаема стомана, в чийто край бе хваната крива игла с черен конец. Джейн пъхна лявата си ръка зад сърцето, запуши дупката с пръст и я заши отпред. След това повдигна сърцето от перикардиалната торбичка и направи същото отдолу.
Бяха минали не повече от шест минути. Тя освободи реброразширителя и намести гръдния кош, като свърза двете му половини с тел от неръждаема стомана. Точно преди да сложи скоби от диафрагмата до ключицата, анестезиологът заговори, а апаратурата започна да пищи.
— Кръвното е шейсет на четирийсет и пада.
Джейн изрече нужните команди за случая и се наведе към пациента.
— Не си го и помисляй — изрече рязко тя. — Ако ми умреш, наистина ще се ядосам.