— Започвам да разчиствам — обяви Бъч.
— Разбрано.
И двамата се хвърлиха устремно към враговете си.
8.
Два часа по-късно Джейн отвори със замах вратата на интензивното отделение на хирургията. Беше се приготвила да си върви вкъщи, кожената чанта беше на рамото й, ключовете за колата — в ръката, якето — облечено. Но първо щеше да провери как е простреляният й пациент.
Докато минаваше покрай дежурната сестра, тя я погледна от другата страна на гишето.
— Здравейте, д-р Уиткъм. Идвате да проверите пациента ли?
— Да, Шалонда. Нали ме знаеш, не мога да ги оставя на мира. В коя стая го настанихте?
— Номер шест. Фей е при него, отиде да провери дали е добре.
— Виждате ли защо ви обичам? Най-добрият екип на интензивно хирургическо отделение в града сте. Между другото, посети ли го някой? Открихме ли някого от близките му?
— Обадих се на телефонния номер от медицинския му картон. Този, който вдигна телефона, каза, че живее в апартамента от десет години и не е чувал за Майкъл Клосник. Така че и адресът е фалшив.
Шалонда направи гримаса и двете изрекоха едновременно:
— Наркодилър.
Джейн поклати глава.
— Не съм изненадана.
— Нито пък аз. С тези татуировки по лицето не прилича на застрахователен агент.
— Не и ако не застрахова професионални борци.
Шалонда се засмя, а Джейн й помаха и тръгна към стаята.
Номер шест беше в дъното на коридора вдясно. Пътьом посети други двама пациенти, които беше оперирала: жена с перфорирани черва от неуспешна липосукция и мъж, нанизал се на ограда при катастрофа с мотор.
Стаите в интензивното хирургическо отделение бяха с площ девет на девет метра. Предната стена на всяка от тях беше стъклена, със завеса, която можеше да се дръпне за повече уединеност, и нямаха прозорец и репродукция на Моне или телевизор, на който да гледаш Реджис и Кели. Ако си толкова добре, че да те вълнува какво ще гледаш, значи не си за тук.
Единствените екрани и картини бяха тези на апаратурата, заобикаляща леглото.
Когато Джейн стигна до шеста стая, Фей Монтгомъри, истински ветеран, проверяваше системата на пациента.
— Добър вечер, д-р Уиткъм.
— Фей, как си? — Джейн остави чантата си и взе медицинския картон, който седеше в стойка до вратата.
— Добре съм, и преди да попиташ, той е стабилен, което е невероятно.
Джейн прелисти картона до най-новите данни.
— Самата истина.
Тя тъкмо щеше да затвори картона, когато се намръщи при вида на числото в левия ъгъл. Десетцифреният идентификационен номер на пациента беше много по-различен от тези, които се даваха на новоприетите пациенти и тя провери годината на създаване на картона: 1974. Разлисти и откри още две приемания в спешното отделение: едното за нараняване с нож, а другото за свръхдоза наркотици. Годините бяха 71-ва и 73-та.
По дяволите, беше виждала подобни случаи. Нулите и седмиците биха могли да си приличат, ако ги пишеш бързо. Болницата мина към завеждане на картоните в компютър чак в края на 2003 година и преди това всичко беше писано на ръка. Този архив беше цифровизиран с помощта на компютърна програма, която е разчела грешно написаното и вместо ’01 и ’03 е пренесла човека в седемдесетте.
Освен това… датата на раждане не можеше да е истинска. Според записаното пациентът трябваше да е бил на трийсет и седем години преди три десетилетия.
Тя затвори папката, положи длан върху нея и каза:
— Трябва да изискваме по-голяма прецизност от фирмата за дигитализация.
— Знам. И аз забелязах. Слушай, искаш ли да останеш с него насаме?
— Да, би било чудесно.
Фей се спря на вратата.
— Чух, че си се справила страхотно в операционната тази вечер.
Джейн се усмихна леко.
— Екипът беше страхотен. Аз просто свърших моята част. О, забравих да кажа на Шалонда, че поемам английския щанд на пролетния базар. Би ли й предала…
— Да. И преди да си попитала, тя пак ще е Херцогът тази година.
— Добре, можем да се тормозим взаимно още шест седмици.
— Тя точно затова го избра. В служба на обществото, така че ние останалите да можем да ви гледаме. И двете сте толкова всеотдайни.