Глупости.
Да, но той беше най-желаният мъж в болницата. А тя беше не по-женствена от… ами, от хирургическа маса. Във всеки случай извивките й не бяха повече.
— Хайде, Джейн, не бъди така непроницаема. Само мъничък знак и ще се озова под престилката ти за нула време.
— Ти да не полудя? — задъхано промълви тя.
— Не. — Клепачите му някак натежаха. — Аз съм съвсем откровен.
Пред това негово изпълнено с нега изражение мозъкът на Джейн изключи. Направо се изпари от главата й.
— Не би се приело добре — изтърси тя.
— Ще бъдем дискретни.
— Ние се караме.
Какви ги дрънкаше, по дяволите?
— Знам. — Той се усмихна и плътните му устни се извиха. — Това ми харесва. Никой, освен теб, не ми се опълчва.
Тя го погледна през леглото на пациента и все още втрещена, не знаеше какво да каже. Боже, беше минало толкова много време, откакто бе имало мъж в живота й. В леглото й. В главата й. Толкова дяволски много време. От години се прибираше в апартамента си сама, взимаше душ сама, хвърляше се в леглото сама, събуждаше се сама и отиваше на работа сама. След като и двамата й родители бяха починали, тя нямаше семейство, а и с времето, което прекарваше в болницата, нямаше приятели извън нея. Единственият човек, с когото разговаряше истински, беше… ами, Манело.
Като го погледна сега, й се стори, че той беше истинската причина тя да си тръгне не само защото стоеше на пътя й към издигането в болницата. Подсъзнателно беше разбрала, че това привличане назрява, и е искала да избяга, преди нещо да се случи.
— Мълчание — промърмори Манело. — Не е на добре. Освен ако не се чудиш как да кажеш: „Мани, обичам те от години, нека отидем у вас и да прекараме следващите четири дни в леглото“.
— Ти си дежурен утре — отбеляза тя автоматично.
— Ще се обадя, че съм болен. Ще кажа, че имам грип. А след като си ми подчинена, ще ти наредя да направиш същото. — Той се наведе напред над пациента. — Не отивай в „Кълъмбия“ утре. Не си тръгвай. Нека видим докъде ще ни отведе това.
Джейн погледна надолу и осъзна, че се е втренчила в ръцете на Мани… неговите силни големи ръце, които бяха оправили толкова крака, рамене и колене, спасявайки кариерите и щастието на толкова спортисти — професионалисти и любители. Но той не оперираше само младите и силните. Запазваше подвижността на възрастни и ранени, а също и на покосени от рак, помогнал бе на толкова хора да продължат да използват краката и ръцете си.
Опита се да си представи тези ръце върху кожата си.
— Мани… — пошепна тя. — Това е лудост.
В другия край на града, на уличката пред „Зироу Сам“, Фюри се надигна от неподвижното тяло на бял като призрак лесър. С черния си кинжал, той направи голям разрез през врата му и лъскава черна кръв потече върху покрития с киша асфалт. Инстинктът му подсказваше да го прободе в сърцето и да го прати обратно при Омега, но това беше старият начин. Новият беше по-добър.
Макар че Бъч беше платил за него. Прескъпо.
— Този е готов за теб — съобщи Фюри и отстъпи назад.
Бъч се приближи, ботушите му скърцаха през заледените локви. Лицето му беше мрачно, кучешките му зъби — удължени, в мириса му се долавяше сладникавият аромат на бебешка пудра, излъчван от враговете им. Той беше приключил с убиеца, с когото се беше бил, свършил си бе работата и сега щеше да го направи отново.
У ченгето личеше и мотивация, и болка. Той се отпусна на колене, сграбчи бледото лице на лесъра и се наведе надолу. Отвори уста над устните на убиеца и започна да вдишва бавно и продължително.
Очите на лесъра пламнаха, черна мъгла се издигна от тялото му и беше всмукана в дробовете на Бъч. Вдишването беше без прекъсване, никаква пауза във всмукването, само силна струя зло, преминаваща от едно тяло в друго. Накрая от врага остана само сива пепел, тялото му се разпадна и се превърна в ситен прах, отнесен от студения вятър.
Бъч се отпусна и се килна настрани върху кишата на уличното платно. Фюри отиде до него и протегна ръка…
— Не ме докосвай — изхриптя Бъч. — Ще те разболея.
— Нека да…
— Не! — Бъч се подпря на земята и взе да се надига. — Просто ми дай една минута.
Фюри застана над ченгето, като го пазеше и хвърляше око към уличката, в случай че дойдеха още.
— Искаш ли да си отидеш вкъщи? Аз ще потърся Ви.