Паниката му вдъхна сили… но и това не доведе доникъде. Тялото му си оставаше безчувствено парче месо, а ако се съдеше по тръбата, навряна в гърлото му, някаква машина се трудеше върху дробовете му. Очевидно добре го бяха упоили.
О, господи, колко ли време оставаше до зазоряване? Трябваше да се махне оттук. Но как щеше…
Плановете му за бягство бяха рязко прекъснати. Всъщност най-неочаквано всичките му мисловни процеси спряха, напълно заглушени от гласа на инстинкта.
Това обаче не беше бойният му инстинкт, а онзи собственически мъжки импулс, който никога не се бе проявявал у него; същият, за който бе чувал, чел и виждал с очите си и от който смяташе, че е успял да се изолира. Онова, което го пробуди, беше миризмата, изпълнила изведнъж ноздрите му. Миризмата на мъж, който иска да прави секс… с жената, с неговия хирург.
„Моя!“
Думата изникна сякаш от нищото, а заедно с нея се събуди и неустоимо желание да убива. Толкова беше вбесен, че успя да отвори очи.
Завъртя глава на една страна и видя висока жена с късо подстригана руса коса и очила без рамки. Не носеше грим, нито обици. Върху бялата й престилка с наклонени черни букви пишеше: „Д-Р ДЖЕЙН УИТКЪМ, ЗАВЕЖДАЩ ОТДЕЛЕНИЕ ПО ТРАВМАТОЛОГИЯ“.
— Мани… — тъкмо казваше тя. — Това е лудост.
Ви премести поглед към тъмнокос мъж, също с бяла престилка, върху която пишеше отдясно на ревера: „Д-Р МАНУЕЛ МАНЕЛО, РЪКОВОДИТЕЛ НА СЕКТОР ХИРУРГИЯ“.
— Никаква лудост не е. — Гласът му беше плътен и настоятелен, очите му — приковани в лекарката на Ви. — Знам какво искам. Искам теб.
Моя, помисли си Ви. Не твоя, МОЯ.
— Не мога да не отида в „Кълъмбия“ утре — каза тя. — Дори и да имаше нещо между нас, пак трябва да отида, ако искам да ръководя сектор.
— Нещо между нас? — Кучият син се усмихна. — Значи ли, че ще си помислиш за това?
— За това?
— За нас.
Горната устна на Ви оголи кучешките му зъби. В гърдите му се надигна ръмжене и една-единствена дума се търкаляше в мозъка му като граната със свален предпазител: Моя.
— Не знам — отвърна лекарката на Ви.
— Това не означава „не“, нали, Джейн? Не означава „не“.
— Не… не означава.
— Добре. — Мъжът погледна надолу към Ви и изглеждаше изненадан. — Някой май се е събудил.
„Буден съм и още как! — помисли си Ви. — И ако я докоснеш дори с пръст, ще ти отхапя шибаната ръка до рамото!“
9.
Фей Монтгомъри беше практична жена и именно това я правеше чудесна сестра. Здравият разум й бе присъщ по природа точно както тъмната коса и очи. Беше незаменима в кризисни ситуации. С мъж военен, две деца и дванайсетгодишен стаж в спешното отделение, тя не се стъписваше никак лесно.
Седнала зад гишето в сестринската стая на хирургичното отделение, в момента тя беше стъписана.
Трима здравеняци стояха от другата страна на преградата. Единият имаше дълга разноцветна коса и жълти очи, прекалено ярки, за да са естествени. Вторият беше така умопомрачително красив и с толкова силен сексапил, та й се наложи да си напомни, че е щастливо омъжена за човек, към когото още изпитва тръпка. Третият стоеше по-назад. Беше с тъмни очила, шапка на „Ред Сокс“ и излъчваше злост, която не съответстваше на привлекателното му лице.
Някой от тях не беше ли попитал нещо? Така й се струваше. Тъй като никоя от другите сестри не беше способна да проговори, Фей измънка:
— Извинете, какво казахте?
Онзи с разкошната коса — Боже, истинска ли беше тази красота? — се усмихна леко.
— Търсим Майкъл Клосник. В приемната ни казаха, че е докаран тук след операцията.
Господи, тези ириси бяха с цвят на поле от лютичета, огряно от слънцето. Истинско искрящо злато.
— Роднини ли сте?
— Братя сме му.
— Добре. Съжалявам, но току-що излезе от операционната и не е позволено… — Без основателна причина съзнанието на Фей пое в различна посока като детско влакче, взето от едни релси и поставено на други. Чу се да казва: — В дъното на коридора, шеста стая. Но само един от вас може да влезе, и то за кратко. А и трябва да изчакате, докато лекарите…
В този момент до гишето се появи доктор Манело. Огледа мъжете и попита:
— Всичко наред ли е?
Фей кимна, а устата й произнесе:
— Напълно.