Доктор Манело се намръщи, когато погледът му срещна техните. Примижа и потърка слепоочията си, сякаш имаше главоболие.
— Ще бъда в кабинета си, ако имаш нужда от мен, Фей.
— Добре, доктор Манело. — Тя погледна отново към мъжете. За какво говореше? А, да. — Ще трябва да изчакате лекарят му да си тръгне, става ли?
— Той при него ли е в момента?
— Тя е там, да.
— Добре, благодаря.
Жълтите очи се заковаха в нейните и изведнъж тя дори не можеше да си спомни дали в шеста стая изобщо имаше пациент. Имаше ли?
— Кажете ми — заговори мъжът, — какво е потребителското ви име и паролата?
— Моля?
— За компютъра.
Защо той би… Разбира се, нужна му беше информация. Повече от ясно. И тя трябваше да му я предостави.
— ФМОНТ2 с главни букви. Паролата е 11Еди11. С главно Е.
— Благодаря.
Тя точно са канеше да отвърне: „За нищо“, когато изведнъж й хрумна, че беше време за събрание на персонала. Но защо да се събират, след като вече бяха провели събранието в началото на…
Не, определено беше време за събрание на персонала. Спешно трябваше да се съберат. На мига.
Фей примигна и осъзна, че се взира в празното пространство зад гишето. Можеше да се закълне, че само преди секунда беше разговаряла с някого.
Събрание на персонала. Веднага.
Фей разтърка слепоочията си. Имаше чувството, че главата й е притисната в менгеме. Обикновено не страдаше от главоболие, но денят беше кошмарен, бе погълнала огромно количество кофеин и почти никаква храна.
Погледна през рамо към другите три сестри. Всички до една имаха леко объркано изражение.
— Да вървим в залата за заседания. Трябва да прегледаме картоните на пациентите.
Една от колежките на Фей се намръщи.
— Това не го ли направихме вече?
— Трябва да го направим отново.
Всички се изправиха и се запътиха към конферентната зала. Фей остави двойните врати отворени и седна на челното място, за да може да наблюдава на монитора индикацията за състоянието на пациентите, намиращи се на етажа.
Фей се напрегна в стола си. Мъж с разноцветна коса се беше навел над клавиатурата.
Понечи да се изправи, готова да повика охраната, но той погледна през рамо. Когато жълтите му очи срещнаха нейните, тя мигновено забрави защо това, че седеше пред компютъра, е нередно и почувства необходимост незабавно да обсъди с останалите пациента в пета стая.
— Да прегледаме състоянието на господин Хаусър — изрече тя с глас, който привлече вниманието на всички.
Когато Манело си тръгна, Джейн остана загледана невярващо в пациента. Въпреки седативите, вкарани венозно, очите му бяха отворени и се взираха от суровото му татуирано лице с напълно съзнателен израз.
Боже… тези очи. Бяха различни от всичко, което беше виждала преди. Ирисите бяха неестествено бели, оградени от тъмносин пръстен.
Нещо не беше наред, помисли тя. Начинът, по който я гледаше, не беше нормален. Биещото в гърдите му сърце, съставено от шест камери, не беше нормално. Издължените му предни зъби не бяха нормални.
Той не беше човек.
Само дето това беше нелепо. Какво бе първото правило в медицината? Като чуеш звук от копита, не мисли за зебри. Какви бяха шансовете навън да се разхождат непознати хуманоидни видове? Различни от хомо сапиенс като лабрадор от голдън ретривър?
Замисли се за зъбите на пациента. По-скоро като доберман пинчер от голдън ретривър.
Той се втренчи в нея. Някак изглеждаше застрашителен, въпреки че лежеше по гръб, беше интубиран и от тежката операция бяха изминали само два часа.
Как, за бога, беше възможно да е в съзнание?
— Чуваш ли ме? — попита го. — Кимни, ако ме чуваш.
Ръката му, онази с татуировките, се вкопчи в тръбата, влизаща в устата.
— Не, това трябва да остане — каза тя и се наведе да хване дланта му, но той отдалечи ръката си докъдето му бе възможно. — Моля те, не ме карай да те връзвам.
Очите му се разшириха ужасено, а огромното му тяло се затресе на леглото. Задвижи устни въпреки тръбата в гърлото, сякаш се опитваше да извика. Страхът му я трогна. В отчаянието му имаше нещо чисто животинско. Също както хванат в капан вълк би ти казал с погледа си: Помогни ми и може да не те изям, като ме освободиш.