Фюри отново избърза напред и изруга. Алармената инсталация беше различна от останалите. Системата й беше по-сложна. Трябваше да го очакват. Външните врати бяха опасани с много повече кабели от междинните. Бедата беше, че металните му трикове нямаше да подействат тук, а не можеше да губи време да я дезактивира. Ви изглеждаше зле, все едно бе прегазен от автомобил.
— Подгответе се, ще стане малко шумно — предупреди Фюри и удари бравата.
Алармата се включи с неистов вой.
Всички се забързаха в нощта, а Фюри се обърна и заоглежда болницата. Забеляза охранителната камера над вратата, попречи на нормалното й функциониране и не откъсна поглед от мигащото й червено око, докато Ви и човешката жена не бяха натоварени на задната седалка на „Ескалейда“ и Рейдж не се настани зад волана.
Бъч се настани до мястото на шофьора, а Фюри скочи отзад при товара. Погледна часовника си. Времето, изминало от пристигането им до мига, в който Холивуд натисна педала на газта до дупка, беше двайсет и девет минути. Операцията беше протекла относително чисто. Оставаше само всички да се приберат невредими и да се отърват от номерата на колата.
Имаше само едно усложнение.
Фюри насочи поглед към човешката жена.
Едно огромно, гигантско усложнение.
10.
Джон беше неспокоен, докато чакаше във фоайето с неговите ярки цветове. Със Зейдист винаги излизаха на разходка за един час преди изгрева и доколкото знаеше, плановете не се бяха променили. Но братът вече закъсняваше с близо половин час.
Направи нова обиколка по мозаечния под, за да убие още малко време. Както винаги чувстваше, че мястото му не е в тази внушителна обстановка, но я харесваше и оценяваше. Преддверието беше толкова прекрасно, че се чувстваше като в кутия за бижута. Колони от червен мрамор и някакъв вид камък в черно и зелено носеха украсените със златна вълнообразна декорация и кристални аплици стени. Величественото стълбище се издигаше нагоре, покрито с червен килим, и сякаш очакваше някоя филмова звезда да поспре драматично на най-горното стъпало, преди да се спусне надолу към официален прием. Безбройните блестящи елементи от оцветено стъкло се отразяваха в пода и му придаваха сияйния вид на разцъфнало ябълково дърво.
Любимата му част беше таванът. Намираше се на три етажа над него и беше изрисуван с бойни сцени. Воини на коне и с черни кинжали се бяха впуснали в битка. Бяха толкова реалистични, сякаш можеше да се протегне и да ги докосне.
Толкова реалистични, че той можеше да е един от тях.
Припомни си първия път, когато беше видял всичко това. Тор го беше довел да се срещне с Рот.
Джон преглътна. Тормент беше останал в живота му за толкова кратко. Едва няколко месеца. След като винаги се беше чувствал, сякаш не принадлежи никъде, след две десетилетия на лутане без посока и без семейство, което да му даде стабилност, беше получил шанса да зърне за миг това, което винаги беше желал. И после един изстрел беше отнел живота на двамата му осиновители.
Щеше му се да бе достатъчно силен да каже, че е благодарен за времето, през което беше познавал Тор и Уелси, но това би било лъжа. Загубата им беше толкова по-трудно поносима от неясната болка, която изпитваше, докато беше сам.
Явно не беше особено качествен мъж.
Зейдист влетя от подземния тунел през тайната врата без предупреждение и Джон се напрегна. Не можеше да остане спокоен. Без значение колко пъти се беше срещал с брата, появата на Зейдист винаги го изнервяше. Не беше само заради белега на лицето и обръснатата му глава. Беше заради смъртоносната аура, която излъчваше и която не беше изчезнала, въпреки че вече имаше партньорка и щеше да става баща.
А и тази нощ изражението му беше толкова твърдо, сякаш беше изковано от желязо, а тялото — дори още по-стегнато от обикновено.
— Тръгваме ли?
Джон присви очи и попита на езика на жестовете:
— Какво става?
— Нищо, за което да се тревожиш. Готов ли си?
Не беше въпрос, а заповед.
Джон кимна, закопча якето си и двамата поеха навън, минавайки през фоайето.
Нощта беше сивкава. Звездите отчасти бяха скрити зад облаците, които пълната луна осветяваше. Според календара пролетта наближаваше, но беше така само на теория, ако се съдеше по гледката наоколо. Фонтанът пред имението не се използваше през зимата и стоеше празен в очакване да бъде напълнен отново. Дърветата приличаха на черни скелети, извисяващи се към небето, сякаш вдигнали ръце в молитва към слънцето да грее по-силно. Снегът се беше застоял по тревните площи и упорито отказваше да напусне здраво замръзналата земя.