Студеният вятър сякаш ги зашлеви през лицата, когато двамата със Зейдист поеха надясно. Камъчетата, застилащи двора, се раздвижиха под ботушите им. Защитната стена беше на известно разстояние от тях. Високата седем метра и дебела един метър крепостна стена опасваше цялата собственост на Братството. Беше снабдена с охранителни камери и детектори за движение като изряден войник, зареден с муниции. Но това не беше нищо. В действителност натрапниците бяха държани настрана от сто и двайсет волта електричество, течащо в телената мрежа на върха на оградата.
Сигурността беше най-важна. Винаги.
Джон последва Зейдист по осеяната със снежни петна тревна площ; отминаха покритите цветни лехи и празния плувен басейн зад сградата. След леко спускане достигнаха гората. На това място чудовищната стена правеше остър завой вляво и се спускаше по планинския склон. Те не я последваха, а минаха между дърветата.
Под дебелите борове и гъстите кленове се стелеше килим от стари иглички и листа. Въздухът беше студен и миришеше на пръст. Ноздрите му потръпнаха от тази комбинация.
Както обикновено, Зейдист водеше. Пътеката, по която поемаха, всяка нощ беше различна и избрана случайно, но винаги стигаха до едно и също място: малък водопад. Потокът, спускащ се от планината, правеше лек скок от една малка скала и оформяше плитко езеро с диаметър от около три метра.
Джон се приближи и сложи ръка в бълбукащата струя. При допира на ръката му с водата пръстите му изтръпнаха от студа.
Зейдист премина тихо през потока, като стъпваше от камък на камък. Грациозността на брата беше подобна на тази на водната струя. Плавна и могъща. По уверените му стъпки личеше колко добре познава тялото си и всяка негова реакция.
Той застана срещу Джон от другата страна на водопада.
Погледите им се срещнаха. Явно Зи имаше да казва нещо тази вечер.
Разходките им започнаха, когато Джон нападна и преби друг ученик в помещението с душовете. Рот постави условие, при което Джон можеше да остане в тренировъчната програма. В началото Джон се притесняваше, че Зи все ще му бърбори на главата. Но досега бяха запазвали мълчание. Тази вечер щеше да е различно.
Джон дръпна ръка, слезе малко по-надолу по потока и премина от другата страна, но без самоувереността и сръчността на Зейдист.
Когато се добра до брата, той му съобщи:
— Леш се връща.
Джон скръсти ръце пред гърдите си. Страхотно, нещастникът, когото Джон беше тръшнал на носилка. Леш си го беше изпросил. Заяждаше се с Джон и го предизвикваше, и беше нападнал Блей.
— Претърпял е промяната.
Страхотно. Дори ставаше по-добре. Сега мръсникът щеше да го заплашва с мускулите си.
— Кога се връща? — въздъхна Джон.
— Утре. Дадох да се разбере, че създава ли неприятности, напуска завинаги. Ако имаш проблеми с него, ела при мен. Ясно ли е?
По дяволите! Джон искаше сам да се грижи за себе си. Не искаше да тичат по него като подир дете.
— Джон? Ще дойдеш при мен. Кимни с проклетата си глава.
Джон кимна бавно.
— Не нападай тъпото лайно. Не ме интересува какво говори или прави. Не е нужно да отвръщаш само защото ти се репчи.
Джон кимна, защото чувстваше, че ако не го направи, Зи ще повтори казаното.
— Хвана ли те да се правиш на Мръсния Хари, няма да ти допадне това, което ще се случи.
Джон се загледа в стичащата се вода. Боже… Блей, Куин, а сега и Леш. Всички се бяха променили.
Обзе го параноя и той погледна към Зи.
— Ами ако преобразяването не настъпи при мен?
— Ще настъпи.
— Откъде можем да сме сигурни?
— Биология. — Зи кимна към огромния дъб. — Това дърво ще се разлисти, когато се появи слънцето. Няма друг начин. Същото е и с теб. Хормоните ти ще се разбушуват и после ще се случи. Вече можеш да ги усетиш, нали?
Джон сви рамене.
— Да, можеш. Начинът ти на хранене и спане са различни. Също и поведението ти. Мислиш ли, че преди година би хвърлил Леш на плочките и би го накарал да плюе кръв?
— Със сигурност не.
— Гладен си, но не ти харесва да се храниш, нали? Изтощен си и избухлив.