Ококори широко очи.
Онзи с шапката на „Рекс Сокс“ се появи с изумително красива руса жена до себе си. Стоеше близо до нея и въпреки че не се докосваха, беше ясно, че са двойка. Просто бяха едно цяло.
Пациентът пророни задавено:
— Не.
— Трябва — отговори Ред Сокс.
— Каза… че ще ме убиеш, ако някога…
— Извънредни обстоятелства.
— Лейла…
— Тя нахрани Рейдж днес следобед, а не можем да поискаме друга Избраница без разправии с Директрис. Това ще отнеме време, каквото нямаш.
Русата жена се приближи до пациента и седна бавно на леглото. Облечена в черен костюм с панталон, тя изглеждаше като адвокат или бизнес дама, но в същото време беше изключително женствена с тази дълга и прекрасна коса.
— Използвай ме. — Тя протегна китка над устата на пациента, поставяйки я над самите му устни. — Имаме нужда да си силен, за да се погрижиш за него.
Няма спор за кого става дума. Ред Сокс изглеждаше още по-болен, отколкото когато Джейн го видя за първи път, и медикът у нея се чудеше какво точно включва тази „грижа“.
В това време Ред Сокс заотстъпва назад и се блъсна в отсрещната стена. Обви гръдния си кош с ръце и се вкопчи в тялото си.
Блондинката заговори с мек глас:
— Двамата с него го обсъдихме. Направил си толкова много за нас.
— Не и… за теб.
— Той е жив благодарение на теб. Това значи всичко за мен. — Тя посегна с ръка, сякаш да го погали по косата, но той се намръщи и това я спря. — Нека ти помогна. Само този път.
Пациентът отправи поглед през стаята към Ред Сокс. Когато Ред Сокс кимна, той изруга и затвори очи. После отвори уста.
Мили боже. Изявените му кучешки зъби се бяха издължили. Заострени и преди, сега бяха наистина страховити.
Добре, повече от ясно бе, че сънуваше. Да. Такива неща не се случваха с козметично удължените зъби. Никога.
Пациентът оголи кучешките си зъби, а мъжът с многоцветната коса пристъпи към Ред Сокс, опря ръце на стената и гърдите им почти се докоснаха.
Но после пациентът поклати глава и се дръпна от китката.
— Не мога.
— Нужен си ми — прошепна Ред Сокс. — Болен съм заради това, което върша. Нужен си ми.
Пациентът закова поглед в Ред Сокс. В подобните му на диаманти очи заблестя силен копнеж.
— Само заради теб… Не заради мен.
— И заради двама ни.
— За всички нас — намеси се русата жена.
Пациентът пое дълбоко въздух и после — Боже! — захапа китката на блондинката. Движението беше бързо и решително като на кобра. Когато впи зъби, жената подскочи, после въздъхна, сякаш облекчена. В другия край на стаята Ред Сокс се разтресе целият. Изглеждаше напълно отчаян. Онзи с разноцветната коса блокираше пътя му, без да влиза в контакт с него.
Главата на пациента започна да се движи ритмично като на бебе, което суче от гърдите на майка си. Но едва ли поглъщаше нещо.
Не, не беше възможно.
Сън. Всичко това бе само сън. Откачен сън. Нали така? О, боже, така се надяваше да е сън. В противен случай се беше озовала в някакъв готически ужас.
Когато всичко свърши, пациентът й се отпусна обратно на възглавницата, а жената облиза мястото, където се беше впила устата му.
— Сега почивай — промълви тя и после се обърна към Ред Сокс. — Добре ли си?
Той поклати глава.
— Искам да те докосна, но не мога. Искам да съм с теб… но не мога.
Пациентът се намеси:
— Легни до мен. Веднага.
— Няма да издържиш — отговори Ред Сокс с пресипнал глас.
— Нуждаеш се. Готов съм.
— Не си. Трябва да си починеш. Ще се върна по-късно.
Вратата се отвори със замах и стаята се освети от нещо, което приличаше на коридор. Огромен мъж с черна, дълга до кръста коса и черни очила влетя вътре. Това предвещаваше неприятности. Жестокото му лице подсказваше, че му харесва да измъчва хора, а изражението му я накара да се почуди дали не му се иска да го стори точно сега. С надеждата да не привлече вниманието му тя затвори очи и се опита да не диша. Гласът му беше суров като всичко останало у него.
— Ако вече не беше на легло, аз лично щях да се погрижа да се озовеш там. Какво си мислеше, че правиш, като я доведе тук?
— Извинете ни — каза Ред Сокс, последваха бързи стъпки и вратата се затвори.
— Зададох ти въпрос.
— Налагаше се — отговори пациентът.