Боже, истината бе, че не изпитваше угризения, задето я беше отвлякъл. Всъщност беше предопределено. Точно когато Бъч и Рейдж се появиха в болничната стая, той получи първото си видение от седмици насам. Видя лекарката, застанала на прага, обрамчена от прекрасна бяла светлина. Повика го при себе си, а на лицето й беше изписана такава любов. Поведе го по коридора. Нежността, която му беше дала, беше тъй топла и мека, утешаваща като спокойна вода, изпълваща с живот като слънчевите лъчи, които вече не познаваше.
Въпреки че не се разкайваше за стореното, се чувстваше виновен за страха и гнева, изписали се по лицето й, когато тя дойде в съзнание. Благодарение на майка си беше разбрал какво е да те насилват, а той причини същото на някого, спасил живота му.
По дяволите. Почуди се какво ли би направил, ако нямаше видение, ако над него не тегнеше проклятието да вижда бъдещето. Щеше ли да я остави? Да. Разбира се, че да. Въпреки че думата моя се стрелкаше из главата му, щеше да я остави в собствения й свят.
Но неговото проклето видение беше определило съдбата й.
Замисли се за миналото. За първото видение.
Грамотността не беше на почит във военните лагери, понеже с нея не можеше да се убива.
Вишъс се научи да чете на Древния език само защото един от воините притежаваше образование и имаше за задължение да поддържа елементарен дневник на лагера. Отнасяше се немарливо и работата го отегчаваше, така че Ви предложи да поеме задачата, ако мъжът го научи да чете и пише. Беше идеална сделка. Ви винаги се беше вълнувал от умението да предадеш цялото събитие на хартия и да го направиш непреходно. Вечно.
Научи се бързо и претършува лагера за книги. Откри няколко в затънтени, забравени места, скрити под стари оръжия и в изоставени палатки. Събираше овехтелите, подвързани с кожа съкровища, и ги складираше в отдалечен ъгъл на лагера, където държаха животинските кожи. Никой от войниците не ходеше там, тъй като беше женска територия, а ако жените го направеха, то беше, за да вземат материал за дрехи или завивки. Освен това мястото беше не само безопасно за книгите, но също така идеално за четене. Тук таванът на пещерата се снижаваше, а подът беше каменен и приближеше ли се някой, той незабавно го чуваше, тъй като трябваше да допълзи до него.
Имаше една книга обаче, за която дори това скривалище не беше достатъчно безопасно.
Най-ценен сред оскъдната му колекция беше дневникът на един воин, пристигнал в лагера преди около трийсет години. Аристократ по рождение, той се беше озовал тук в резултат на семейна трагедия. Шрифтът беше красив, а използваните думи така сложни, че Вишъс само можеше да се досеща за значението им. Дневникът обхващаше три години от живота на мъжа. Контрастът между събитията, описани преди и след идването му тук, беше драстичен. В началото животът на мъжа беше белязан от събития, характерни за аристокрацията, изпълнен с балове, прекрасни жени и изтънчени маниери. После всичко свършваше. Отчаяние, същото каквото изпитваше и Вишъс, изпълваше страниците, след като животът на мъжа се беше променил завинаги непосредствено след преобразяването му.
Вишъс четеше и препрочиташе, чувствайки близост с тъгата на пишещия. След всяко четене затваряше дневника и прокарваше пръсти по името, щамповано в кожата. „ДАРИЪС, СИН НА МАРКЛЪН“.
Ви често се чудеше каква бе съдбата на мъжа. Записките свършваха в ден, през който не се беше случило нищо забележително. По тази причина не знаеше дали е загинал при нещастен случай, или е напуснал непредвидено. Ви се надяваше да открие нещо повече за участта на боеца. Разбира се, в случай че доживееше да излезе от лагера.
Загубата на дневника би го лишила от надеждите му и затова го криеше на място, където не се завърташе жива душа. Преди лагерът да се установи тук, пещерата е била населявана от прачовеци, които бяха оставили нескопосани рисунки по стените. Неясните изображения на бизони и коне, отпечатъците от длани и рисунките на единични очи се смятаха за проклятие от войниците и всички масово ги избягваха. Пред въпросните стени беше издигната преграда и въпреки че рисунките можеха да бъдат напълно заличени, Вишъс знаеше защо баща му не се беше отървал от тях. Блъдлетър искаше в лагера да цари напрежение и дразнеше воините и жените, като ги заплашваше, че духовете на животните ще ги преследват и че отпечатъците от длани ще се съживят с ярост и настървение.