Ви не отговори и баща му направи още една крачка към него.
— Какво правиш тук? Четеш книги ли? Мисля, че правиш точно това и мисля, че трябва да ми ги дадеш. Може и на мен да ми хареса да ги чета, вместо да изпълнявам задълженията си.
Ви се поколеба… и получи толкова силен шамар, че се озова върху кожите, служили му за скривалище. Плъзна се надолу и се изтъркаля зад купчината. Озова се на колене пред останалите си три книги. Течащата от носа му кръв покапа върху една от кориците.
— Да те ударя ли отново? Или ще ми дадеш това, което поисках? — Блъдлетър звучеше отегчено. Сякаш и двете решения бяха напълно приемливи. Това, че Ви щеше да е наранен и в двата случая, му носеше удовлетворение.
Ви протегна ръка и потърка меката кожена подвързия. В гърдите му се надигна болка от сбогуването, но чувството беше така безсмислено. Нещо, за което го беше грижа, щеше да бъде унищожено, и то незабавно, каквото и да стореше той. Все едно, че книгите вече ги нямаше.
Ви погледна през рамо към Блъдлетър и съзря истина, която промени живота му. Баща му би унищожил всичко и всеки, към когото Ви се обърне за утеха. Беше го правил безброй пъти по безброй начини и щеше да продължи. Случаят с тези книги беше само една крачка по безкрайния път, който щеше да е мъчителен.
Осъзнатото прогони болката от Ви. Просто така. За него вече нямаше полза от емоциите. Те носеха само агония, когато накрая всичко рухнеше. Ето защо повече нямаше да чувства.
Вишъс взе книгите, които беше притискал нежно в ръце часове наред, и се изправи пред баща си. Подаде томовете, някога най-ценното нещо в живота му, без да изпитва грижа или привързаност. Сякаш никога не беше виждал тези книги.
Блъдлетър не посегна да ги вземе.
— Даваш ли ми ги, сине?
— Да.
— Знаеш ли, май не ми се иска да ги чета. Може би трябва да избера да се бия, както всеки мъж би сторил. За расата си и за честта си. — Той протегна масивната си ръка към един от кухненските огньове. — Отнеси ги там. Изгори ги. Зима е и ни е нужна топлина.
Блъдлетър присви очи, когато Ви спокойно се приближи до огъня и хвърли книгите в пламъците. Обърна се отново към баща си, който го изучаваше внимателно.
— Какво каза онова момче за окото ти? — измърмори Блъдлетър. — Чух да се споменава нещо.
— Каза: „Окото ти, окото ти, какво стана?“ — повтори Ви, без да вложи никакви емоции.
В последвалата тишина от носа на Ви продължи да капе кръв, като се стичаше бавно по устните му. Ръцете го боляха от ударите, които беше нанесъл. Изпитваше болка и в главата. Но нищо от това не го притесняваше. Беше изпълнен със странна сила.
— Защо онова момче би казало такова нещо?
— Не знам.
С баща му останаха загледани един в друг, докато не се събра тълпа от зяпачи.
Блъдлетър заяви, без да се обръща конкретно към някого:
— Очевидно синът ми обича да чете. Искам да съм наясно с интересите му, така че ако някой го види да го прави, трябва да ме уведоми. Ще го смятам за лична услуга и ще се отблагодаря. — Бащата на Ви се завъртя, грабна жената през кръста и я поведе към главния огън. — Да поспортуваме, войници мои.
Мъжете нададоха одобрителни възгласи и групата се разпръсна.
Ви ги гледаше как си отиват, но не почувства никаква омраза. Обикновено в мига, когато баща му обърнеше гръб, Вишъс даваше воля на ненавистта си към него. Сега не изпитваше нищо. Също както когато подаде книгите. Не чувстваше… нищо.
Хвърли поглед надолу към момчето, което беше пребил.
— Ако отново се приближиш до мен, ще счупя ръцете и краката ти и ще направя така, че никога да не можеш да видиш нищо повече. Ясно ли е?
Онзи се усмихна, въпреки че устата му беше подута, сякаш нажилена от пчели.
— Само почакай, ако аз се преобразя пръв.
Ви опря ръце на коленете си и се наведе към него.
— Аз съм син на баща си. Затова съм способен на всичко. Независимо от размера ми.