Момчето отвори широко очи пред очевидната истина. В състоянието, в което се намираше Ви, нямаше нещо, което да не може да преглътне, нямаше нещо, което не би могъл да постигне. Не би се спрял пред каквото и да било по пътя си към целта.
Беше същият като баща си. Бездушна пресметливост, облечена в плът. Синът беше научил урока си.
12.
Когато Джейн се съвзе, вече не се намираше в ужасния сън, този, в който нещо несъществуващо беше оживяло в нейно присъствие: отново видя острите кучешки зъби на пациента си и как той приближи устни до китката на жената, за да пие от кръвта й.
Мъглявите, размазани образи не искаха да я напуснат и я докараха до паника, като покривало, което се движи, защото има нещо под него. Нещо, което би те наранило. Нещо, което би те ухапало. Вампир.
Тя не се плашеше лесно, но сега, докато бавно се надигаше, беше уплашена. Като огледа спартанската спалня, с ужас осъзна, че отвличането не е било сън. Ами останалото? Не беше сигурна кое е истина и кое не, защото имаше доста празнини в паметта й. Спомняше си как оперира пациента. Спомняше си как го премести в интензивното отделение. Помнеше и мъжа, който я отвлече. А след това? Всичко беше някак смътно.
Пое дълбоко дъх, при което й замириса на храна и видя, че точно до стола й е оставен поднос. Повдигна сребърен похлупак… Боже, чинията беше наистина хубава. Порцелан „Имари“, какъвто имаше и майка й. Намръщено отбеляза, че храната беше изискана: агнешко с малки пресни картофки и тиква. Имаше и парче шоколадова торта, а кана и чаша бяха поставени отстрани.
Дали не бяха отвлекли и Уолфганг Пак3 ей така, да стане весело?
Тя погледна към пациента си.
Под светлината на нощната лампа той лежеше неподвижно върху черни чаршафи, със затворени очи — черната му коса беше разпиляна по възглавницата, едрите му рамене се показваха от завивката. Дишането му беше бавно и равномерно, лицето му имаше цвят, не беше потен от треска. Въпреки че чертите му бяха изопнати, а устата му приличаше на цепка, той изглеждаше… съживен.
Което беше невъзможно, освен ако не беше останала в безсъзнание поне седмица.
Джейн се изправи със сковано движение, протегна ръце над главата си и се изви назад, за да раздвижи гърба си. С безшумна стъпка тя отиде до мъжа, надвеси се над него и провери пулса му. Равномерен. Силен.
По дяволите. Нямаше никаква логика. Никаква. Пациенти, които бяха простреляни и намушкани с нож, чието сърце бе спирало два пъти и след това бяха претърпели сърдечна операция, не се възстановяваха така. Никога.
Вампир.
О, я стига с това.
Тя погледна електронния часовник на нощното шкафче и видя датата. Петък. Петък? Боже, беше петък, десет часът сутринта. Беше го оперирала едва преди осем часа, а той изглеждаше, като че ли се е лекувал седмици.
Може би това беше сън. Може да е заспала във влака за Манхатън и щеше да се събуди, когато стигнат спирка „Пърм“. Щеше да се посмее, да си вземе чаша кафе и според плановете си да отиде на интервюто в „Кълъмбия“, като щеше да хвърли вината за състоянието си върху храната от кетъринга.
Тя чакаше. Надяваше се някоя неравност по релсите да я разтърси и събуди.
Вместо това електронният часовник продължаваше да отмерва минутите.
Ясно. Значи обратно към версията, че всичко това е истина. С чувството, че е съвсем сама и изплашена до смърт, Джейн се приближи до вратата, опита се да завърти топката на бравата и откри, че е заключена. Изненада. Изкушаваше се да затропа, но каква полза? Никой нямаше да дойде да я освободи и освен това тя не искаше да знаят, че е будна. Не й оставаше нищо друго, освен да огледа мястото. От външната страна на прозорците имаше някаква преграда, толкова плътна, че не пропускаше и лъч дневна светлина. Вратата очевидно не беше опция за изход. Стените бяха масивни. Нямаше телефон. Нямаше компютър.
В дрешника имаше само черни дрехи, големи ботуши и огнеупорна каса. С ключалка.
Банята също не предлагаше изход. Нямаше прозорец, нито достатъчно голям вентилационен отвор, през който да се промъкне.
Тя се върна обратно в стаята. Боже, не беше в спалня, а в килия с легло.
И това не беше сън.
Жлезите й започнаха да произвеждат адреналин, сърцето й заблъска лудо в гърдите. Каза си, че полицията сигурно я търси. Нямаше как иначе. При всичките охранителни камери и персонал в болницата, все някой трябва да бе видял как отвеждат нея и пациента й. Освен това, ако пропуснеше интервюто си, щяха да се запитат къде е.
3
Уолфганг Пак — известен американски готвач, ресторантьор, бизнесмен и актьор от австрийски произход. — Б.пр.