В опит да се стегне, Джейн се върна в банята и затвори вратата, която беше без заключалка. След като използва тоалетната, тя изми лицето си и сграбчи хавлията, която висеше на вратата. Щом носът й потъна в гънките, тя улови невероятен аромат, от който сърцето й спря. Миришеше на пациента й. Сигурно я бе ползвал, преди да излезе и да получи куршума в гърдите.
Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. В ума й се настани една-едничка мисъл — секс. Боже, ако можеха да бутилират този мирис и да го продават законно, тези момчета можеха преспокойно да покриват разходите си за хазарт и наркотици.
Отвратена от себе си, тя пусна хавлията, сякаш беше мръсна вещ, и видя нещо да проблясва зад тоалетната. Наведе се надолу към мраморните плочки и откри бръснач, от старомодните, които й напомняха за уестърните. Вдигна го и се загледа в лъскавото острие.
Е, това беше добро оръжие. Дяволски добро.
Тя го мушна в престилката си, когато чу, че вратата на спалнята се отваря.
Излезе от банята, като държеше ръцете си в джобовете, а очите й бяха нащрек. Този с шапката на „Ред Сокс“ се беше върнал и носеше две войнишки мешки. Товарът не изглеждаше тежък, особено за човек, тъй едър като него, но той го мъкнеше с усилие.
— Това би трябвало да ти е достатъчно, за да започнеш — каза той с дрезгав, уморен глас, като изговаряше думите с типичен бостънски акцент.
— Да започна какво?
— Да го лекуваш.
— Моля?
Мъжът се наведе и отвори една от торбите. Вътре имаше кутии с бинтове и марли. Хирургически ръкавици. Сини пластмасови подлоги. Шишенца с лекарства.
— Той ни каза какво ще ти е нужно.
— Така ли? — По дяволите. Не й се играеше ролята на лекар. Ролята й като жертва на отвличане беше предостатъчна.
Той се изправи внимателно, сякаш беше замаян.
— Ще се погрижиш за него.
— Нима?
— Да. И преди да попиташ, да, ще се измъкнеш оттук жива.
— Стига да си свърша добре работата?
— Именно. Аз не се тревожа за това. Ти би го направила така или иначе, нали?
Джейн се загледа в него. Не се виждаше много от лицето му под бейзболната шапка, но извивката на челюстта му й беше позната. А и бостънският акцент.
— Познавам ли те? — попита тя.
— Вече не.
Докато мълчаха, тя го огледа като лекар. Кожата му беше пепелявосива, бузите му хлътнали, ръцете треперещи. Изглеждаше като след двуседмичен запой, краката му трепереха и дишаше неравномерно. И каква беше тази миризма? Боже, напомняше й за баба й, от която се носеше мирис на парфюм и пудра. Или… може би беше нещо друго, нещо, което я върна в медицинския институт… Да, повече приличаше на това. Той вонеше на формалдехида от часовете по анатомия.
Определено беше блед като труп. Беше много болен и тя се чудеше дали ще може да се справи с него.
Като опипваше бръснача в джоба си, тя преценяваше разстоянието между двама им и реши да играе на сигурно. Независимо че той беше слаб, вратата беше затворена и заключена. Ако го нападнеше, само рискуваше да бъде ранена или убита, но нямаше да се спаси. Най-добре беше да чака край прага, докато някой от тях дойде. Нужен й бе елементът на изненада, защото иначе със сигурност щяха да я надвият.
Само че какво щеше да прави, щом се озовеше навън? В голяма къща ли се намираше? Или в малка? Имаше чувството, че солидната като във Форт Нокс преграда пред прозорците говореше за цялостна силна охрана.
— Искам да изляза — каза тя.
Ред Сокс въздъхна уморено.
— След няколко дни ще се върнеш към живота си, без да помниш нищо от това.
— Да бе. Отвличането по принцип се помни от жертвата.
— Ще видиш. Или няма, зависи как ще се развият нещата. — Ред Сокс тръгна към леглото, като се придържаше за бюрото, а после и за стената, за да стои прав. — Той изглежда по-добре.
Искаше й се да му изкрещи да се махне от пациента й.
— Ви? — Ред Сокс седна внимателно на леглото. — Ви?
Очите на пациента се отвориха и ъгълчетата на устата му потрепнаха.
— Ченге.
Двамата протегнаха ръце един към друг в един и същи момент, и тя реши, че сигурно са братя — само дето толкова се различаваха по боята си. Може би бяха просто близки приятели? Или любовници?