След като малко по-късно Хана си тръгна, Джейн се мушна отново под завивките.
Противна дъска. Противен рожден ден. Всичко беше противно.
Докато затваряше очи, осъзна, че така и не беше отворила картичката от Хана. Светна отново лампата и се протегна към нощното си шкафче. Вътре пишеше:
„Винаги ще се държим за ръце. Обичам те.“
Отговорът, който бяха получили за коледните подаръци, беше абсолютно погрешен. Всички обичаха Хана и винаги й подаряваха по нещо. Дори понякога успяваше да размекне баща им, а това никой друг не го умееше. Така че, разбира се, щеше да получи подаръци.
Глупава дъска.
След известно време Джейн заспа. Явно беше заспала, защото Хана я събуди.
— Добре ли си? — попита Джейн и седна в леглото. Сестра й стоеше до нея в памучната си нощница със странно изражение на лицето.
— Трябва да вървя. — Гласът на Хана беше тъжен.
— В банята ли? Лошо ли ти е? — Джейн отметна завивката настрана. — Ще дойда с теб.
— Не можеш — въздъхна Хана. — Трябва да тръгвам.
— Като свършиш, каквото имаш да вършиш там, ела да спиш при мен, ако искаш.
Хана погледна към вратата.
— Страх ме е.
— Не е приятно да ти е лошо. Но аз винаги ще съм насреща за теб.
— Трябва да тръгвам. — Хана изведнъж изглеждаше толкова пораснала. Никак не приличаше на десетгодишна. — Ще се опитам да се върна. Ще направя всичко възможно.
— Добре. — Може би сестра й имаше температура. — Да повикам ли майка?
Хана поклати глава.
— Исках да видя само теб. Заспивай.
Хана излезе от стаята и Джейн положи глава обратно на възглавницата си. Искаше да отиде да провери дали сестра й е добре, но сънят я пребори, преди да успее да предприеме нещо.
На следващата сутрин я събудиха нечии тежки стъпки, тичащи по коридора. Първо реши, че някой е изпуснал нещо, оставящо леке на килим, стол или покривка, но после чу сирена на линейка да приближава по алеята.
Джейн стана от леглото, погледна през прозореца и после подаде глава в коридора. Баща й говореше с някого на долния етаж, а вратата на стаята на Хана беше отворена.
Джейн мина на пръсти по персийския килим. Сестра й никога не ставаше толкова рано в събота. Явно наистина не беше добре.
Спря на прага. Хана лежеше в леглото с очи, вперени в тавана. Кожата й беше с цвета на снежнобелите чаршафи около нея. Не мигаше.
В отсрещния ъгъл на стаята, възможно най-далече от Хана, майка им беше седнала пред прозореца. Коприненият й халат с цвят на слонова кост се стелеше на пода около нея.
— Връщай се в леглото. Веднага.
Джейн се втурна обратно към стаята си. Докато затваряше вратата, видя баща си да се качва по стълбите с двама мъже в тъмносини униформи. Говореше авторитетно и тя различи думите вроден порок на сърцето.
Джейн скочи в леглото си и се зави през глава. Докато трепереше в мрака, се почувства много малка и уплашена.
Дъската не беше сгрешила. Хана нямаше да получи коледни подаръци и нямаше да се омъжи.
Но малката сестричка на Джейн удържа обещанието си. Тя наистина се върна.
1.
— Изобщо не се чувствам добре в това.
Вишъс вдигна поглед от отрупаното си с компютри бюро. Бъч О’Нийл стоеше изправен насред дневната, облечен в прилепнали кожени панталони и с изражение: „Това шега ли е“ на лицето.
— Не са ти по мярка ли?
— Не в това е въпросът. Никого не искам да обидя, но приличам на някой от „Вилидж Пийпъл“. — Бъч разпери мускулестите си ръце. Светлината се отразяваше в голите му гърди. — Хайде, моля ти се!
— Предвидени са за бой, не за модно ревю.
— Също и шотландските поли, но да си ме виждал да развявам карета?
— Слава богу, не. Твърде кривокрак си за тях.
Бъч придоби отегчено изражение.
— Що не ме целунеш отзад?
Ще ми се, помисли си Ви.
Намръщи се и извади кесията си с турски тютюн. Приготви хартийката, сипа тютюн върху нея и докато си свиваше цигара, отново си напомни нещо за кой ли път напоследък. Бъч беше щастливо обвързан с любовта на живота си, а и дори да не беше, тази игра не я играеше.
Ви запали цигарата и вдиша, като се стараеше да не поглежда към ченгето, но безуспешно. Проклетото му периферно зрение все го подвеждаше.