Да му се не види, той беше един сбъркан перверзник. Особено що се отнася до тия впити панталони.
През последните девет месеца се беше сближил с Бъч повече, отколкото с всеки друг, когото беше срещал през тристате си години съществуване. Бяха делили общо жилище, бяха се напивали и тренирали заедно. Рамо до рамо бяха преминали през смъртни опасности и фатални пророчества. Беше помогнал на природните закони да се променят, за да го превърне от човек във вампир. После го бе лекувал, когато се беше захванал с враговете на расата им. Също така го беше предложил за член на Братството… и го беше подкрепил, когато се обвърза със своята шелан.
Докато Бъч крачеше наоколо в опит да посвикне с кожените панталони, Ви се взря в седемте букви, изписани със староанглийски шрифт на гърба му: МАРИСА.
Двете А-та бяха негово дело и се бяха получили доста добре, въпреки че ръката му беше треперила през цялото време.
— Не съм сигурен, че се чувствам добре с тях — заяви Бъч.
След церемонията по бракосъчетанието Ви беше освободил Дупката за остатъка от деня, за да осигури на щастливата двойка нужната уединеност. Прекоси двора на имението, затвори се в една стая за гости в голямата къща с три бутилки уиски и здраво се напи. Обаче така и не успя да достигне мечтаната цел да изпадне в безсъзнание. Безмилостната истина го беше държала буден: Ви беше привързан към съквартиранта си по начин, който много усложняваше нещата, но въпреки това не променяше нищо.
Бъч знаеше какво става. Та те бяха толкова близки, че можеше да чете Ви като отворена книга повече от всеки друг. Мариса също беше наясно, тъй като не беше глупава. И братята знаеха, защото с манталитета им на стари моми тези глупаци не оставяха никой да има тайни.
Всички го приемаха.
Не и той. Неспособен бе да понесе чувствата. Както и себе си.
— Ще изпробваш ли останалата част от облеклото — изпусна дим той, — или ще роптаеш срещу панталоните още малко?
— Не ме карай да дойда и да те фрасна.
— Защо да те лишавам от любимото ти занимание?
— Защото вече ме заболяха пръстите. — Бъч отиде до едно от канапетата и взе бронята за гърдите си. Плъзна я по широките си рамене и кожата обви идеално мускулестия му торс. — Дявол да го вземе, как успя да докараш толкова точен размер?
— Взех ти мерки, не помниш ли?
Бъч закопча бронята, наведе се и прокара пръсти по черната лакирана кутия. Загледа се в герба на Братството на черния кинжал, после проследи с поглед изписаното на Древния език, което гласеше:
„Дистройър, потомък на Рот, син на Рот.“
Новото име на Бъч. Старата му благородническа династия.
— За бога, отвори я. — Ви угаси цигарата, сви си нова и я запали. Добре, че вампирите не боледуваха от рак. Напоследък палеше цигара от цигара като бесен. — Хайде!
— Още не мога да повярвам.
— Просто отвори проклетата кутия.
— Наистина не мога…
— Отвори я! — Ви вече бе толкова изнервен, че беше готов да се изстреля от проклетия стол.
Ченгето отключи закопчалката от масивно злато и вдигна капака. Върху червения сатен лежеше комплект от четири кинжала с черни остриета, всеки от тях смъртоносно остър и идеално балансиран за ръката на Бъч.
— Света Богородице, Божия майко… Прекрасни са.
— Благодаря — изпусна дима Ви. — Мога да пека и вкусен хляб.
Полицаят го стрелна с лешниковите си очи.
— Направил си ги за мен?
— Да, но не е кой знае какво. Правя ги за всички нас. — Ви вдигна облечената си в ръкавица дясна ръка. — Бива ме с горещи неща, както знаеш.
— Ви… благодаря ти.
— Няма нищо. Както вече казах, аз съм ковачът на хладните оръжия. Това ми е редовно занимание.
Да, но може би невинаги влагаше такова старание. Беше прекарал последните четири дни в работа по тях, за да ги направи достатъчно добри за Бъч. Шестнайсетчасовите маратони, през които с прокълнатата си нажежена ръка бе обработвал стоманата, му докараха болки в гърба и бяха уморили очите му, но той беше твърдо решен да създаде нещо достойно за мъжа, на когото щяха да служат оръжията.
Въпреки това не бяха достатъчно добри.
Ченгето взе един от кинжалите, положи го на дланта си и очите му заблестяха.
— Боже, какво усещане само… — Той заразмахва острието пред гърдите си. — Никога не съм държал нещо толкова добре балансирано. Пасва идеално в ръката ми. Истинско съвършенство.