изгонени са от сърдечния си дом,
домът, избран най-рано и оплакан
най-късно; други — във килии мръсни
навързани до трупове, а трети
— чуй как тълпата вика и се смее —
на колове сред бавен огън! И една ли
империя е плувнала под мене
като блуждаещ остров в океана;
децата й топят се в своите кърви,
а къщите им в пламъци алеят!…
БЕСЪТ
Ти виждаш кръв и огън, чуваш писък
но по-ужасното, нечуто, невидяно,
зад тях е!
ПРОМЕТЕЙ
По-ужасното?
БЕСЪТ
Във всяко
сърце живее ужас, надживява
дори и плячката, която ръфа!
И най-великите страхуват се от туй,
което биха се срамували да мислят,
че може да излезе вярно то!
Тъй лицемерието с навика сградиха
олтар на овехтели божества
в душите им — и те сега не смеят
да искат за човека добрини,
а в себе си не знаят, че не смеят!
Добрият няма власт и само плаче,
а властникът е без добро — и по е беден!
Мъдрецът няма обич, а ония,
които влюбени са, нямат мъдрост —
и най-доброто тъй за зло се сбърква!
Мнозина силни и богати са
и искат справедливост, но живеят
безчувствени към тежките страдания
на ближните си — те не знаят какво правят19.
ПРОМЕТЕЙ
Словата ти са като облак пепелянки,
но жаля тез, които те не хапят!
БЕСЪТ
Ти жалиш ги? Не ще говоря вече!
Изчезва.
ПРОМЕТЕЙ
Горко ми! Ах, горко ми! Вечна мъка!
Очи притварям, но по-ясно виждам
в душата си, от болка озарена,
делата ти, тиранино изтънчен!
Покой във гроба само има. В него
е скрито всичко хубаво, добро,
но аз съм бог и там не ще го найда,
нито го търся там, че то, макар
и страшна мъст, е все пак поражение,
свирепи властнико, а не победа!
А твоите гледки-ужаси опасват
духа ми с нова мощ, докато дойде
часът, когато няма да са те
праобрази на земните неща!
ПАНТЕЯ
Уви, какво ти виждаш?
ПРОМЕТЕЙ
Има две
нещастия — да гледаш, да говориш!
Едното ти спести ми! Виждам имена,
свещени лозунги на цялата природа,
високо дигнати на гербове блестящи;
край тях народи се тълпят и викат
в един глас: „Свобода, любов и правда!“
Внезапно смут ужасен ги обзема,
отгоре паднал. Бой, измама, страх!
Тирани никнат, плячката поделят.
И всичко туй е само бледна сянка
на онова, което виждам аз!
ЗЕМЯТА
Аз чувствам, сине, твойта мъка с радост,
в която болката се смесва с добродетел!
И теб, за да обнадеждя, ти пращам
ония нежни духове, които
живеят в сенчестите пещери
на мисълта човешка и витаят
в аурата й, скътала земята,
тъй както птиците във вятъра летят.
Като в кристал те бъдещето виждат
оттатък тоя здрачен свят и могат
със своите думи да ти бъдат радост!
ПАНТЕЯ
Виж, сестро, духовете се събират,
като стада от бели облаци напролет
във синевата!
ЙОНА
Гледай, идват още,
по урвата разпръснати пълзят,
подобно парите на някой извор,
когато вятърът е занемял!
Чуй, тая музика гората ли разнася,
или пък езерото? Или водопадът?
ПАНТЕЯ
Не, тя е по-печална, по-далечна
и по-прекрасна от това, което знаем!
ХОР ОТ ДУХОВЕТЕ НА ДУХА
От памтивека сме безплътни
пазители на роби смъртни
и носим им надежди смътни.
Дъхът ни чистота е внисал
в най-скритата човешка мисъл,
била тя тъмна, влажна, сива,
като виелица мъглива,
в която гасне светлината;
била като небе лазурна
и като извор в планината,
прозрачна, тиха и безбурна.
И както птиците в простора,
и както рибите в вълните,
и както мислите самите
доплуват във самите хора,
тъй в безграничната стихия,
разстлали своя чист алков,
свободни облаци сме ние
и носим ти предсказващ зов —
надежда, устрем и покой;
с теб почва, с теб завършва той!
ЙОНА
Те още идат! Въздухът край тях
се стапя в блясък като звездна пара!
ПЪРВИ ДУХ
Върху звука на боен рог,
прерязал сумрака дълбок,
достигнах тоя връх висок.
Там долу властници видях
как знамена навеждат в страх
и как лъжи се свличат в прах.
Ечаха викове: „Не щем
ярем! Напред! Погром! Да мрем!“
След туй заглъхнаха съвсем.
Но звук един, напред, встрани,
нагоре, долу — звук един