остана. Още той звъни,
душа на чистата любов,
все същия предсказващ зов —
надежда, устрем и покой;
с теб почва, с теб завършва той…
ВТОРИ ДУХ
Блестеше мостът на дъгата,
вълна люлееше вълната
и тържествуващият вятър
подгони като вожд надменен
тълпа от облаци пленени,
неясни, бързи, разпилени,
от мълнии-стрели пробити;
пух — дрезгав гръм се изкикоти,
а долу пръснатите флоти
като тресчици сред вълните
потъваха. Аз кацнах скрито
на кораб, от гърма разсечен,
а там моряк един, довлечен
далече от вълната бурна,
видя врага си как се дави,
дъската своя му остави
и сам, за да умре, се гмурна.
ТРЕТИ ДУХ
Бях при мъдрец в покой среднощен,
гореше лампата му още
и той заспиваше немощен.
Над него слезе сън прекрасен
с криле от пламък, с поглед ясен.
О, туй бе оня сън стогласен,
запалил над света отколе
и жал, и зов, и скръбна воля,
и хвърлил сянката си доле,
уви, за кратко на земята!
Един светкавичен копнеж,
един поток, един стремеж
— тук ме довлече бързо той…
Аз ще го върна ей сега,
че иначе мъдрецът мой
ще се събуди със тъга!
ЧЕТВЪРТИ ДУХ
При блед поет се бях присвил,
в съня си топъл дъх стаил
и с устни устните му скрил.
Целувки от лъчи тъкани
му носят съществата странни,
които пъплят в мисълта ни.
Цял ден той гледа край върбите,
блестят на слънцето водите
и златни, къпят се пчелите.
Но той, презрял нещата знайни,
от тях рисува мълчаливо
видения, игри потайни —
живот по-жив от всичко живо,
и те във него дом намират,
деца, които не умират.
Събуди ме едно от тях
и аз при тебе долетях.
ЙОНА
Не виждаш ли, от изток и от запад
пристигат две създания прекрасни,
с криле спокойни плъзгат се надолу,
като два гълъба в едно любимо гняздо,
близнаци, сукали един простор?
Чуй нежните и тъжни гласове,
в тях отчаянието слива се с любов,
и двете заедно преливат в звуци!
ПАНТЕЯ
Нима ти можеш да говориш, сестро?
Словата ми са неми-онемели!
ЙОНА
От тях добива сила моят глас!
Погледай — плуват те с криле-опори,
тъкани от влакна небесни — жълти,
лазурни и преливащи във златно.
Усмивките им кротки озаряват
като огньове звездни небесата!
ХОР ОТ ДУХОВЕ
Видя ли нейде Любовта?
ПЕТИ ДУХ
Когато безразличен
блуждаех като облак лек в пустините небесни,
аз зърнах светлия й лик, в светкавици накичен,
като потоци да пилей вълнения чудесни.
След нея капеха лъчи, но миг — и потъмняха!
Смърт зина долу; лудостта завика в тишината;
лежаха трупове; без стон младежи бледи
мряха!…
Тъй скитах аз, докато ти, о Царю на тъгата,
с усмивката си ми дари пак радостта позната!
ШЕСТИ ДУХ
Ах, братко, колко нежно е рушителното зло!
Не броди по земята, не плува сред звездите,
а иде с ход убиващ и гали със крило
надеждите в сърцата на добрите!
Измамен отдих носи им със ласки през нощта,
заспиват те със песента на меките му стъпки,
сънуват радост и зоват чудовището — Любовта,
но виждат сянката му — Скръб, когато се
събудят в тръпки!
ХОР
Но въпреки че днес скръбта
е сянката на любовта,
след нея всичко тя мори
връз коня огнен на смъртта,
по-бърз от птиците дори;
разтъпква хълми, лесове,
животни, хора, градове
като внезапен ураган —
безсилна ще е тя пред теб!
Тоз конник мрачен и свиреп
ще смажеш ти във сетен бой,
макар че невредим е той!
ПРОМЕТЕЙ
Отде вий знайте, духове, това?
ХОР
Ний вдишваме го с оня лъх
на въздуха около нас —
напролет тъй от връх на връх
щом бяга леденият мраз.
и си приказва всеки храст,
напъпил с тихия зефир,
разбира волният пастир,
че скоро пак в дола дълбок
ще види цъфналия глог!
Така за нас и мъдростта,
и правдата, и обичта,
израснали със порив нов,
са сякаш дъх на пролетта,
са същия предсказващ зов —
надежда, устрем и покой;
с теб почва, с теб завършва той!
Изчезват.
ЙОНА
Де отлетяха те?
ПАНТЕЯ
От тях остана
лъхът им, както песента желана,
заглъхнала, живее в тишината
сред лабиринта тъмен на душата,
и като ехо из безкрайни коридори