два съня дойдоха. Единият не помня,
но в другия яви се Прометей,
ранената му, бледна плът изчезна
пред моите очи, в нощта лазурна
проблесна прелестта на онова,
което вътре в него неизменно
живее, и гласът му проехтя
като напев, зашеметил душата
с упойката на радост просветлена:
„Сестра на Таз, чиито стъпки стелят
света с любов и хубост, по-красива
от всичко освен нея — нейна сянка,
вдигни очи и погледни ме!“ Аз
погледнах. Ослепителният блясък
на този образ вечен и безсмъртен
бе осенен от обич — тя струеше
от кротките протегнати ръце,
от устните, отворени във страст,
от светлите и призрачни очи —
като прозрачен огън, и дъхът и
обви ме с мощ, в която чезне всичко,
тъй както сутрин слънцето обвива
с ефира си възпламнал някой облак
от скитаща роса и я поглъща.
Не виждах и не чувах, и не трепвах,
а само чувствах как в кръвта се влива
присъствието му, докато стана
едно с живота ми, и аз — едно със него.
Така стоях погълната. Най-после
сънят отмина — и като ония пари,
които нощем се натрупват край елите
на едри капки и потръпват, тъй и мойта
душа се беше свила — а когато
пак светнаха на мисълта лъчите,
аз чувах как гласът му бавно глъхне
като далечна песен. Твойто име
едничко между звуците долавях
сред туй, което произнасяше, макар
в нощта безмълвна дълго да се вслушвах.
Тогава Йона се събуди и ми рече:
„Ти знаеш ли какво нощес ме мъчи?
Аз винаги съм знаела преди
какво желая и не съм копняла
за невъзможното, а ето че сега
не бих могла да кажа какво искам!
Знам само, че е хубаво, защото
е хубаво да искаш! Хитра сестро,
това е твое дело — ти си взела
магия някоя старинна и със нея
откраднала си моята душа,
докато опях, за да я смесиш с твойта!
Затуй сега, когато те целувах,
усетих посред устните ти, сладък,
кипежът, който ме поддържа, и трептяща,
между ръцете ни взаимно упоени,
оная топлина на мойта кръв,
чиято сила е Животът и без нея
отпадам!“ Аз не й отвърнах нищо,
защото гаснеше Зорницата на свода,
а полетях към тебе.
АЗИЯ
Ти разказваш,
но думите са като въздуха — не мога
да ги усетя. Повдигни очи,
да прочета душата Му във тях!
ПАНТЕЯ
Повдигам ги, макар че те се свличат
под тежестта на туй, което искат
да изразят. Какво ще видиш в тях
освен прекрасния си образ отразен?
АЗИЯ
Очите ти приличат на небето,
дълбоки, сини и безкрайни — свили
два кръга под ресниците си нежни,
далечни, тъмни — обръч вътре в обръч,
изплетени от нишки вътре в нишки!
ПАНТЕЯ
Защо се сепна, като че видя
в тях призрак?
АЗИЯ
Нещо се променя там,
отвъд най-скритата им дълбина!
Аз виждам сянка… образ … Туй е Той!
Облечен в меката и чиста светлина
на своите усмивки — те излъчват
сияние като луна, изгряла
сред облаците! Ти си, Прометей!
Не си отивай! Може би говорят
усмивките ти, че отново ще се срещнем
в двореца, който техните лъчи
ще изградят на пустата земя.
Да, изтълкуван е сънят! Но стой!
Какво е туй пред тебе? Със коса
развяна яростно от вятъра и с поглед
летящ и див — о, то не е от плът!
През дрехата му виждам как сияе
росата златна, чийто звезден блясък
денят не е изпил!
СЪНЯТ
Ела! Ела!
ПAНTЕЯ
Това е другият ми сън!
АЗИЯ
Изчезна той!
ПAНTЕЯ
Сега го виждам пак пред мен. Сънувах,
че тук седим и разцъфтели пъпки
покрили са това от гръм сразено
бадемово дърво, когато бързо
от скитските пустини побелели
долитна вятър и земята сгърчи
във лед. Погледнах цветовете — всички
те капеха, но върху всяко листче
четеше се (тъй както се чете
на хиацинта в сините камбанки
извезаната скръб на Аполона23):
„Ела, Ела!“
АЗИЯ
Докато ти разказваш
и аз си спомням сън един забравен.
Полека с думите ти оживява той.
Сънувах — сред поляни ний вървяхме,
без цел във младото и сиво утро.
Подкарал бе ленив, спокоен вятър
стада от облачета влакнести и гъсти,
а бялата роса висеше тихо
по ниската трева, едва набола
отдолу, изпод тъмната земя.
Какво бе другото, не помня аз —
но върху сенките на облаците ранни,
по склона ален пряко запълзели,
четеше се: „Ела! Ела!“ И както
23
„…тъй както се чете на хиацинта в сините камбанки извезаната скръб на Аполона…“ — Според легендата Аполон (Феб) и Хиацинт били неразделни приятели. Веднъж те се съревновавали в хвърляне на диск. Аполон хвърля диска на голямо разстояние. Преди още да падне, разгорещеният Хиацинт се затичва, за да го прибере и да хвърля на свой ред, но дискът отскача от земята и го удря право в челото. Нещастният младеж умира в ръцете на отчаяния Аполон. В скръбта си богът на слънцето превръща капките кръв, паднали от раната на неговия приятел, в красиви, морави цветя — хиацинти, и написва вътре във всяко листче на цветчетата им своята жална въздишка: „Ах! Ах!“