те чезнеха, на всеки стрък трева,
от който капеше роса небесна,
се виждаха пак същите слова,
дълбани сякаш с огън-изсушител.
Сред боровете прошумя ветрец,
от клоните им странен звук изтръгна,
като че духове прощален зов запяха
и някакви далечни, нежни звуци
се чуха: „О, ела, ела, ела!“
Тогава казах ти: Пантея, погледни ме!
Но в дъното на твоите очи
видях: „Ела! Ела!“
ЕХО
Ела! Ела!
ПАНТЕЯ
Скалите тази заран се надсмиват
със гласовете ни — като че дух отвръща
на думите им с думи!
АЗИЯ
Има нещо
между скалите! Чуй! Каква мелодия!
ЕКОВЕ (невидими)
Ний сме ековете,
бързо ще отминем!
Ний като росата
блясваме и гинем,
дете на Океана!
АЗИЯ
Чуй! Духове говорят!… И безплътни
словата им отекват!
ПАНТЕЯ
Аз ги чувам!
ЕКОВЕ
Ела! Ела! След нас ела
през тъмни пещери —
отвъд, де в утринна мъгла
безмълвен лес цари!
Отдалечават се.
Ела! Ела! След нас ела
през тъмни пещери,
там, дето не лети дори
и скитница-пчела!
Там, дето мрачен е денят,
подземни извори блестят
и крехки вечерни цветя
в съня си пръскат красота…
Ела — докато стъпваш ти
и песента ни ще ехти,
дете на Океана!
АЗИЯ
Да следваме ли тоя звук, той глъхне,
отдалечава се!
ПАНТЕЯ
Чуй! Иде пак!
ЕКОВЕ
Там има глас нечуван,
отдавна спи в покой!
От твоя зов бленуван
ще се събуди той,
дете на Океана!
АЗИЯ
Как чезнат думите с притихващия вятър!
ЕКОВЕ
Ела! Ела! След нас ела
през тъмни пещери,
там, дето бурите дори
са сгънали крила!
През оросената гора,
край извори и езера,
през многодипли планини,
към пропасти и долини —
където болната земя
лежа във гърчове сама,
за да почине в оня ден,
когато Той бе разделен
от тебе и ще види пак
едва сега ликът ти драг,
дете на Океана!
АЗИЯ
Пантея мила, за ръка хвани ме,
докато чуваме гласа, да го следим! …
ВТОРА СЦЕНА
Гора. Сред нея скали и пещери. Азия и Пантея минават.
Два млади фавна24 стоят на една скала и слушат.
ПЪРВИ ПОЛУХОР духове
Пътеката, която води
тез хубави сестри, е мрачна;
като завеса непрозрачна
борове, кипариси, кедри
са окрили небесата ведри.
Тук вятър никога не броди,
не грее слънце, ни се рони
дъжд под уплетените клони.
И само някога росата
с пълзящия зефир се влачи
сред дънерите по земята,
листата с бисери окача
и немощните анемони
томят се и повяхват всички;
а вечерта една-едничка
звезда, която няма път и
се рее там из висините,
намира процеп и лъчът й
пробива тъмнините скрити
и сякаш златни капки ръси,
гората трепва във съня си,
но миг — и бързо се извърта
небето и звездата скрива;
тя вече няма да надзърта,
далече някъде отива…
Пак горе черен мрак се стели,
а долу — мъхести постели.
ВТОРИ ПОЛУХОР
Тук славеите сладострастни
са будни в сумрачното пладне,
един от тях в блаженство гасне
или във скръб — и сред бръшляна
до болка влюбен ще припадне
пред свойта мила, запъхтяна
от музиката във гръдта й;
а друг, опиянен, играе
край цъфналия клон, замира
с извивката на тъжни трели
и сякаш песента му спира,
но после бавно пак се рее,
все още слаба, покрай пътя,
докато от любов прелели,
в миг нови звуци понесат я
и цялата гора немее,
и тръпнат сенките неясни;
тъй, като флейти разпилели
стогласно ехо над водите,
които сепват се неволно,
наоколо ехтят в душите
безкрайни песни, тъй прекрасни,
че да ги слушаш, ти е болно,
ПЪРВИ ПОЛУХОР
Извивките опиянени
на ековете гласовити
влекат, влекат насам душите
в гората през пътеки скрити
към пещерите вледенени,
там, де Демогоргон царува;
(тъй лодките надолу плуват,
когато носят ги реките
могъщи, придошли напролет)…
24
Фавни — божества, подобни на бога Пан, изобразявани като космати човеци с рога на главата и кози копита.