Макар и сън дълбок заспали,
душите първо повик чуват
и той орисаните буди,
зове, привлича в своя полет.
След туй от пари полетели,
ги сбира хала многокрила
и ги захласва като луди,
а те си мислят: сладка воля
във тях самите дава сила
на техните криле. И смели,
летят по своя път, додето
летят потоците запели
на халата, а тя не спира
и като облаци в небето
вълните си отпред събира,
до оня сетен връх доплува,
там де Демогоргон царува!
ПЪРВИ ФАВН
Ти знаеш ли къде живеят тези
незрими духове, които пеят
такива нежни песни из гората?
Ний сме били по дупките най-пусти,
в най-тайните леговища, но нивга
не сме ги срещали, макар че често
ги слушаме. Къде ли те се крият?
ВТОРИ ФАВН
Едва ли някой знае, но съм чувал
по-старите понякога да казват,
че малките мехурчета, които
магията на слънцето изсмуква
от бледните и немощни цветя,
покрили долу тинестото дъно
на чистите, кристални езера,
са техни жилища — там плуват те
под целия зеленозлатен свод,
запален от изгарящото пладне
между преплетени листа; и щом се пръснат
мехурчетата, и от тях изскочи
нагоре като дъжд от метеори
възпламнал въздух, който дотогава
те дишали са в тия лъчезарни,
прозрачни куполи — неуловими,
те хващат се за него и го яздят,
стремглавия му полет управляват,
в горящата му грива се заплитат
и пак блестят в огньове под водите
на майката земя.
ПЪРВИ ФАВН
А може би
и други има — в розовия цвят,
в звънчетата на полските цветя,
в надиплените, скромни теменуги,
във техния умиращ дъх, когато
и те умират, в слънчевия блясък
на капките роса?
ВТОРИ ФАВН
Да, има много —
за тях ний можем само да гадаем!
Но ако бъбрим тъй, ще дойде обед,
намусеният, стар Силен25 ще види,
че още неприбрани са козите
и във гнева си няма да ни пее
ония хубави и мъдри песни —
за бог, за щастието, за съдбата,
за обичта, за жалостната орис
на прикования Титан — и как
ще бъде той освободен и ще направи
земята братство и любов — чаровни песни,
които пълнят с радост и утеха
самотните ни вечери и карат
дори и славеите, без да им завиждат,
да млъкват и унесени, да слушат!…
ТРЕТА СЦЕНА
Скалист връх сред планината. Азия и Пантея.
ПАНТЕЯ
Дотук звукът доведе ни най-после!
Тук царствува Демогоргон — зад тази порта,
огромна като кратер, който бълва
огньове-метеори и издишва
упойващите пари на оракул.
Тях хората самотни жадно пият,
когато скитат се във свойта младост,
и ги наричат правда, добродетел,
любов, наслада или даже гений.
Това безумно вино! Те извличат
утайката му и я пресушават,
додето, полудели от пиянство,
издигнат глас като вакханки диви,
които пак крещят: „Ево! Ево!“26,
и цялата вселена заразяват!…
АЗИЯ
Какъв дворец за тази власт върховна!
Прекрасно!… Колко прелестна си ти,
Земя!… Дори да беше само сянка
на някой дух, от тебе по-красив,
макар че зло творбата му петни,
макар че той е в хубостта си слаб,
пак щях да падна на колене като в храм:
пред него — и пред теб! Във тоя миг
сърцето ми е цялото молитва!
Прекрасно!… Погледни, сестрице, долу,
преди от парите да мръкне твоят разум!
Море от сребърна мъгла покрива
с вълни лазурни в утрото оная
индийска долина! Виж как се стели
със ветровете тихи и обгръща
върха ни стръмен като някой остров!
Наоколо един огромен пояс
от тъмни и разцъфнали гори,
ливади сенчести и здрачни, пещери,
отвътре от потоци озарени,
и странни фигури от скитаща мъгла,
която вятърът е очаровал…
А горе, ледно-зъбести, проболи
небето върхове, блестящи като слънце,
зората пръскат — тъй сред океана
искряща пяна вдига се с вълните,
разпръсва се сред острови скалисти
и ръси вятъра със звездни капки.
Стените им опасват долината,
там, дето преспи стапят се, реват
надолу водопади и рева им,
като мълчание гробовно страшен,
поглъща вятърът заслушан. Чуй!
Сняг грохва! Слънцето пробудило е вече
лавината! И нейните грамади,
пресети три пъти от яростни фъртуни,
събирани снежинка по снежинка,
се свличат! Както умовете смели,
които борят се с властта небесна,
натрупват бавно мисъл подир мисъл
и изведнъж една велика правда
в едно ги обира, тръгва и народи
25
Силени — горски духове, полубогове с конски крака. Смятани за много умни, надарени със способността да гадаят бъдещето, добри музиканти, но вечно пияни.
26
„Ево! Ево!“ — Възторжен, ликуващ вик на участниците в Дионисиевите тържества (вакханалиите), нещо подобно на нашето „Ура!“