за тия истини оракул станал би!
Един въпрос последен — но те моля:
отговори, тъй както моят дух
би отговорил, ако би могъл!
Ще вдигне слънцето отново Прометей
върху света зарадван! Но кога
ще дойде тоя час съдбовен?
ДЕМОГОРГОН
Виж!
АЗИЯ
Скалите се разтварят, във нощта
рубинена съзирам колесници.
Жребци крилати карат ги и тъпчат
сред тъмни ветрове; седят във всяка
колари с диви погледи и водят
неспирния им бяг. Едни от тях
назад поглеждат, сякаш че демони
подгонили са ги, макар че аз
там виждам само ясните звезди;
а други с пламнали очи надвисват
напред и пият с устни зажаднели
дъха на свойта луда бързина,
като че този, който те обичат,
пред тях избягал е!… И миг… и още миг…
и ще го стигнат! Ярките им къдри
текат като косата лъчезарна
на някоя комета. Всички те
летят напред!
ДЕМОГОРГОН
Това са Часовете,
безсмъртните и вечни Часове!
Ти питаше за тях. Един те чака!
АЗИЯ
Аз виждам долу дух с лице ужасно
да кара свойта тъмна колесница
край бряг скалист. Кажи, коларю грозен,
различен от събратята си — кой си?
И ти ли мен очакваш? Говори!
ДУХЪТ
Аз сянката съм на съдба, по-страшна
от моя лик; залезе ли онази
звезда и мракът, който идва с мен,
ще омотае във безкрайна нощ
обезцарения престол на небесата!
АЗИЯ
Какво туй значи?
ПАНТЕЯ
Виж, Демогоргон
от трона си се стича — тъй тече
от някой рухнал град след земетръс
в морето светъл дим! О, той се качва
във колесницата! Конете литват
изплашени! И техните копита
оставят сред звездите път по-черен
и от самата нощ!
АЗИЯ
Не ми отвърна!
И колко странно всичко е!
ПАНТЕЯ
Виж там,
край оня хребет друга колесница,
като огромна бяла раковина
със огън пурпурен — и той ту пламва,
ту гасне в нейната скулптурна рамка,
най-нежно изработена. Коларят
е млад, прекрасен дух с очи на гълъб,
с очи-надежда! И когато се усмихва,
душата тъй привлича, както вечер
привлича огънят мушиците от мрака!
ДУХЪТ
Конете ми пият от бурите,
прескачат небесния праг,
във слънцето къпят се чак,
когато алеят лазурите,
и мощен е техният бяг —
качи се при мен!
Река ли, тайфуните стигаме
и пламъци в мрака тъчем.
Оттук до луната се вдигаме,
пътека до нея плетем.
На пладне за отдих ще спрем —
качи се при мен!
ПЕТА СЦЕНА
Колесницата спира на един облак върху снежна планина.
Азия, Пантея и Духът на Часа.
ДУХЪТ
Конете ми чакат и тръпнат,
почиват преди заранта.
Но чуй как земята ни шъпне!
Не спирайте — казва ни тя —
на огнен копнеж скоростта!
АЗИЯ
Ти дъхаш в ноздрите им, за да бързат,
но моят дъх ще ускори бега им,
ако облъхне ги!
ДУХЪТ
Уви, и той не може!
ПАНТЕЯ
О, Дух, отде е тая светлина
сред облаците? Слънцето все още
не е изгряло!
ДУХЪТ
Ще изгрее то
едва на пладне; Аполон е тъй учуден,
че бави се в небето. А лъчите,
които тия облаци изпълват,
тъй както розата, погледнала в потока,
изпълва с нежния си цвят водата,
струят от твоята сестра!
ПАНТЕЯ
Разбирам!
АЗИЯ
Какво ти става, сестро? Ти си бледна!
ПАНТЕЯ
Как промени се ти! Сега не смея
да те погледна! Аз те чувствам само,
без да те виждам! И едва издържам
на хубостта ти блясъка! Какви ли
промени чудни в цялата природа
са станали, за да те понесат
и твоето най-истинско присъствие
тъй да разбудят? Нереидите разказват30,
че оня ден, когато си пробила
отдолу бездната кристална, и излязла
в прошарена от жилки раковина,
си се люляла върху тихото море
край островите и брега егейски,
по-късно назован със твойто име31,
то, като слънчев огън, разтопил
света, от тебе бликала любов
и озарила и небето, и земята,
и океана мрачен и дълбок,
и пещерите, дето лъч не влиза,
30
„…Нереидите разказват…“ — Една от династиите морски божества произлиза от стария Нерей, който е имал щастлив брак с нимфата Дорида, дъщеря на Океан. От този брак се раждат петдесет млади нимфи-красавици, наречени нереиди.
31
„…брега егейски, по-късно назован със твойто име…“ — Става дума за малоазийския бряг, който гърците са наричали първоначално Азия.