Особеният стил, който отличава съвременната английска литература — напрегнатата и изразителна образност, — като една цялостна сила не произхожда от подражание на който и да е отделен писател. Общият сбор на способностите във всеки период остава като цяло един и същ; обстоятелствата, които го пробуждат към действия, непрестанно се менят. Ако Англия беше разделена на четиридесет републики, всяка равна по население и територия на Атина, няма основание да се съмняваме, че институции, не по-съвършени от атинските, ще създадат във всяка една от тях философи и поети, равностойни на древногръцките, които (като изключим Шекспир) никога не са били надминати. Великите творци от златния век на нашата литература се родиха от това трескаво събуждане на общественото мнение, което разруши до основи най-старата и най-потисническа форма на християнската религия. Развитието и напредъкът на същия дух ни дадоха Милтон. Великият Милтон беше — и нека това винаги се помни — републиканец и смел търсач на нови истини в нравствеността и религията. Имаме основание да предполагаме, че големите писатели на нашето време са спътници и предшественици на някоя неподозирана още промяна в обществения строй или във възгледите, които го циментират. Облакът на обществения разум вече изригва своята мълния, равновесието между институциите и възгледите сега се възстановява или е на път да се възстанови.
Колкото до подражанието, поезията е подражателно изкуство. Тя създава, но създава чрез съчетания и изображения. Поетичните абстракции са прекрасни и нови не защото техните съставки не са съществували по-рано в човешкото съзнание или в природата, а защото цялото, създадено чрез тяхното съчетание, поражда едно разбираемо и красиво сродство с тези източници на мисли и чувства и със съвременните им условия; така че един велик поет е шедьовър на природата и другите поети са длъжни да го изучават. Както поетът не може да се откаже от това — духът му да бъде огледало на всичко красиво във видимия свят, така той не може да се изключи от съзерцанието на красотата в творбите на своите велики съвременници. Претенцията, че се изключва, би била нахалство у всеки, освен у най-великите, а дори и у най-великите този стремеж ще доведе до една напрегнатост, неестественост и безсилие. Поетът е съчетание на въздействията на вътрешните сили, които ще изменят природата на другите и на външните влияния, които подбуждат и поддържат тези сили; той не е продукт на едно, а на две начала. В това отношение всеки човешки ум се променя под въздействието на природните неща и на изкуството; на всяка дума и всяко внушение, което е позволил да се доближи до съзнанието му. Той е огледалото, в което се оглеждат всички форми и в което стават една форма. Поетите, както и философите, художниците, скулпторите и музикантите са, от една страна, създатели, от друга, създания на своето време. От тази подчиненост не могат да избягнат и най-великите. Има сходство между Омир и Хезиод, между Есхил и Еврипид, между Виргилий и Хораций, между Данте и Петрарка, между Шекспир и Флечър, между Драйден и Поуп. Те имат всички общ родов белег, вътре в който се разгръщат личните им особености. И ако това сходство е резултат на подражанието, аз с охота ще призная, че съм подражавал.
Ползвам се от случая да призная, че притежавам това чувство, което един шотландски философ по начин, характерен за него, нарича „страст да се мени светът“. Каква страст го е накарала да напише и да издава своята книга, той не обяснява. Колкото за мене самия, аз предпочитам да бъда осъден заедно с Платон и Бейкън, отколкото да попадна в рая с Пейли и Малтус. Но би било грешно да се смята, че посвещавам своето поетично произведение па единствената задача — пряко да наложи обществено преобразование, или пък че до каквато и да е степен го смятам за някаква логична теоретична система как да се устрои човешкият живот. Дидактическата поезия ми е отвратителна; всичко, което може със същия успех да бъде изразено в проза, става досадно и претенциозно, ако се даде в стихове. Така че моята цел е била само да запозная високо изтънченото въображение, което притежава една избрана класа любители на поезията, с красивите идеали на нравственото усъвършенстване; аз зная, че докато умът не се научи да люби, да се възхищава, да се доверява, да се надява, да търпи, разсъдъчните принципи на нравственото поведение ще бъдат като семена, хвърлени по друмищата на живота, и пътниците несъзнателно ще ги тъпчат в праха, макар да биха могли да им донесат жетвата на щастието. Ако ми е съдено да живея, за да съставя това, към което се стремя — една последователна история на всичко, което ми се струва истински градивни сили на човешкото общество, то тогава защитниците на неправдите и предразсъдъците да не се ласкаят, че бих вземал за образец повече Есхил, отколкото Платон.