и жителите им — докато скръб
стъмни душата ти и тя погасна!
Сега си същата! Не само аз,
сестра ти, твойта спътница избрана,
а цялата вселена възжелава
от теб съчувствие! Не чуваш ли, край нас
във въздуха звучат слова на обич
от всички живи същества — и ветровете,
не ги ли чувстваш? — до преди бездушни,
сега във тебе влюбени са! Чуй!
АЗИЯ
Тъй мили думите ти са! По-мили
са само Неговите — като тяхно ехо
сега са твоите! Да, всяка обич
е хубава — и дадена, и взета!
Тя, обичта, е обща като слънце
и вечният й глас не уморява.
Като небе и всеподдържащ въздух
тя прави червея на бога равен.
Които будят я, във други са щастливи,
тъй както аз сега съм — но онези,
които в своето сърце я имат,
са, подир дълга мъка, по-щастливи,
тъй както скоро аз ще бъда!…
ПАНТЕЯ
Слушай!
ГЛАС ОТ ВЪЗДУХА (пее)
Живот на Живота! През твоите устни
дъхът ти със обич ни жари!
Тях твойта усмивка, когато напусне,
във въздуха пламват пожари,
а после тя блясва в очите ти скрита
и който я види, във нея се вплита!
Дете на зарите! Гори ти снагата
през тънката златна одежда,
тъй както понякога ярка Зората
зад облак ефирен поглежда,
и тази въздушна премяна, изгряла,
където да бъдеш, обвива те цяла!
Мнозина са хубави — теб не съзират,
но нежен, гласът ти прелива
най-хубав — че блясъци в него извират,
от чужди очи те закрива!
Теб всички те чувстват, и всички те любят
но никой не зърва, и всички те губят!
Зора на Земята! Където да идеш,
огряваш мъгливи пътеки!
Душите любящи, които ще видиш,
със вятъра гонят те, леки,
додето най-после без дъх се завалят,
и гинат от немощ, и все пак, не жалят!
АЗИЯ
Душата ми е лодка омагьосана
и като сънен лебед е заплувала
по посребрените вълни на твойта песен,
а твоята е като ангел седнала
отпред и в далнините е погледнала,
докато вятърът засвирил е унесен…
И сякаш винаги така ще плуваме,
със нови брегове ще се сбогуваме,
гори и пропасти ще изоставяме,
през този рай безлюден ще минаваме,
додето, като вързана насън
и край брега оставена навън,
потъна най-подир в море от вечен звън!…
А твоят дух ще пори със крилете си
небесните земи на светла музика,
където вятърът с ветрилото си броди,
и ние ще се носим към страната си,
загубили и пътя, и звездата си,
и само усетът на твоя глас ще води!
И двамата със него ще закарате —
най-хубави и мили от лодкарите,
вий лодката на моето желание
до оня райски остров във сияние,
де вместо въздух диша се любов,
и тя е вятър, и вълна, и зов,
и свързва тоя свят със звездния покров!
Зад нас е Старостта със своите ледници,
и Мъжеството тъмно, развълнувано,
и Заливът на младостта, измамно блеснал;
ний минахме морето несмущавано
на Детството от сенки обитавано,
отвъд Живот и Смърт, към Ден, в зори
израснал;
към оня рай, де клони са надвесили,
надолу цветове-зеници весели,
де светли езера са се усмихнали
между поляни свежи и притихнали
— там, там ще зърне моето сърце
как някой сроден с тебе на лице
запял е край брега с протегнати ръце!…
ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ
ПЪРВА СЦЕНА
Небето. Юпитер на своя трон. До него Тетида и другите божества.
ЮПИТЕР
Вий, сили на небето, споделили
мощта и славата на Тоз, комуто
слуги сте — радвайте се! Отсега нататък
аз всемогъщ съм! Всички същества
на мене подчинени са! Едничка
душата на човека още свети
като негаснещ огън към небето
със своя остър укор и съмнение
и писък и молитва неохотна,
към бунт да призовава и да прави
несигурно старинното ни царство,
макар че то отколе се гради
на вяра и на страх — връстник на ада!
И въпреки нощта на моя гняв,
и въпреки че моите проклятия
се сипят през надвисналия въздух
като поледица връз връх оголен,
и в нея впиват се, тя стъпка подир стъпка
пълзи по канарите на живота
с нозе събути, кървави, но ще
владее мъката си и стреми се!
И все пак скоро ще пропадне тя!
Аз странно чудо сътворих — детето
съдбовно, ужаса на цялата земя32!
То чака да пристигне час уречен
(от трона празен на Демогоргон да вземе
мощта на вечно живите му форми,
32
„Аз странно чудо сътворих, детето съдбовно — ужаса на цялата земя…“ — Юпитер говори за Демогоргон