внезапни образи и звукове израсли
по-хубави и нежни, както сам
расте човекът, мъдър и добър,
и пласт след пласт злината се събаря!
Обръща се към Духа на Часа.
На тебе, Дух прекрасен, предстои ти
едно усилие последно! Йона, дай му
оная чудна, кръгла раковина,
която старият Протей направи
за сватбен дар на Азия — с дъха си
гласа й вложен вътре да извлича,
щом я надуе, и която ти
в тревата скри до кухата скала!
ЙОНА
Ти, най-очакван час и най-обичан,
и по-красив от всички свои братя,
вземи таз странна раковина. Виж, по нея
как бледо пурпурното в сребърно минава
и я обвива в меко, но искрящо
сияние! Не ти ли тя прилича
на музика, която в люлка спи?
ДУХЪТ
Най-хубавата раковина в океана
изглежда тя. И сигурно звукът й
ще е ведно и прелестен, и чуден.
ПРОМЕТЕЙ
Върви със вихроносните коне
над всички градове човешки! Пак
надбягай слънцето зад кръглата земя
и колесницата ти щом разкъса
просторите запалени, надуй
надиплената вътре раковина,
пусни могъщата й музика и тя
ще бъде смес от гръм и ясно ехо!
След туй се обърни, ела отново
да бъдеш с нас, при нашта пещера!
А ти, Земя, ти, майко!…
ЗЕМЯТА
Чувам, чувствам
как устните ти върху мен са и
пробягва твоят допир чак навътре
до средищния диамантен мрак
на нервите ми мраморни. Това е
Животът, Радостта! И вред край моя
повехнал, стар и леден скелет кипва
и като гръм протича топлината
на вечна младост! А от днес децата ми,
красиви, но отпуснали глави
на моите поддържащи ръце:
растения, пълзящи същества,
мушици дъгокрили, бързи птици
и зверове, и риби, и човеци,
които от гръдта ми изтощена
извличат смърт и скръб да пресушат
отровата на отчаянието — вече
най-сладки ястия ще имат! И за мен
ще станат те като сестри-газели,
край езеро безмълвно, снежнобели
и бързи като вятър, там дошли
сред лилиите светли да се хранят.
И росните мъгли на моя сън,
когато слънцето го няма, ще текат
като балсам между звездите; и цветята,
надиплени във своя нощен отдих,
ще смучат багрите, които не бледнеят.
Въз сънища щастливи ще събират
и хора, и животни нова сила
до идващия ден и радостта му.
Смъртта тогава ще е като сетна
прегръдка на оназ, която взема
животът, който дава — като майка,
закрила в скута си детето малко
и рекла му: „Не ме напускай вече!“
АЗИЯ
Защо, о Майко, за смъртта говориш?
Нима престават да обичат, да се движат,
да дишат, да говорят всички тези,
които са умрели?
ЗЕМЯТА
Няма полза
от отговора ми. Ти си безсмъртна,
а думите на тоз език се знаят само
от мъртвите, които не говорят.
Смъртта е було, живите му казват
живот, и щом заспят, се вдига то —
докато във поредица спокойна
спокойните годишни времена
със дъждове, загърнати в дъги,
със тихи, ароматни ветрове,
със дълги, сини падащи звезди,
които чистят смръщената нощ;
със палещи живот стрели, които
отправя слънцето от своя лък,
пронизал всичко; със роса и дъжд
от тиха лунна светлина — спокоен полъх
— ще кичат и горите, и полята
— да! — и дори скалистите пустини
на голи дълбини — със вечно живи
листа, и плодове, и цветове!…
И с тебе!… Има пещера, където
духът ми се изля във страшна болка,
когато мъката ти хвърляше безумие
във моето сърце. И тез, които
го вдъхнаха, след туй безумни бяха,
там храм издигнаха, говореха на всеки
пророци станаха и призоваха
с измама заблудените народи
към взаимни войни, невярна вяра.
И както между тихите тръстики
лъхът на теменужката се вдига,
тоз дух сега расте и бавно пълни
с лъчи по-ясни и с рубинен въздух
и гъст, и мек, наоколо горите;
налива сок в растежа на лозата
змиеподобна, в дивото безредие
на тъмния й лист — за лист бръшлян;
в цвета напъпил, цъфнал — или вехнещ,
поръсил есенните ветрове
със звездни точки цветна светлина,
през тях, когато капе; във ония
блестящи златни топки-плодове,
увиснали под своя свод зелен,
докато под листата е тънки жилки
и кехлибарения ствол стоят
цветя със пурпурни прозрачни чашки,
а в тях — невидима роса, напитка
на духовете. Тъй кръжи духът
като крилата нежни, разлюлени
на сънища сред пладне и събужда
спокойни и щастливи мисли в мен,
сега и в теб! Таз пещера е твоя!