която сам езикът му презира.
Нито един не тъпчеше с насмешка
искриците на обич и надежда
в сърцето си, докато там остане
горчива пепел, смазана душа,
и бедният, сред хората залази
като вампир да заразява всички
със свойто страшно зло. Нито един
не казваше ония изхабени,
лъжливи, кухи и студени думи,
които карат свитото сърце,
до тоз миг затуптяло, да отрича
самото свое „да“, с което тупа,
и туй двуличие неволно да изследва
е такова недоверие, че няма
за него име. И жените също
красиви, искрени и мили бяха
като небе открито, от което
вали роса и свежа светлина
по ширната земя. Вървяха те,
изящни, лъчезарни същества,
свободни и изчистени докрай
от лошите петна на обичая,
готови да изкажат мъдростта,
която някога не можеха да мислят,
и да покажат чувствата, които
страхуваха се някога да сещат.
Туй, що преди не смееха да бъдат,
сега те бяха вече! И светът
бе станал рай — и нито гордостта,
ни ревността, нито позорът — най-горчива
от тия капки насъбрана жлъч —
не пречеха на хубавия вкус
на пълната забрава, любовта…
Олтари, тронове, съдилища, затвори,
де жалки хора носеха преди
корони, мечове, вериги, книги,
натъпкани с лъжи обосновани
и от невежите тълкувани, сега
изглеждаха досущ като ония
чудовищни и варварски лица,
зли призраци на слава отлетяла,
погледнали от своите обелиски
със присмех и ликуване дворците
и гробовете на онез, които
там властвали са, а сега ги няма.
Били са те изваяни да славят
кралете и жреците и да станат
могъща, тъмна вяра, власт огромна
като света, опустошен от нея,
а днес са само чудна гледка. Тъй
оръжията — символи на робство,
сред жилищата на земята шумна,
стоят встрани — не ги събаря никой,
но никой дълго в тях не се заглежда.
И тези отвратителни лица,
омразни и на бог, и на човека,
които в много имена и форми —
ужасни, тъмни, грозни — се зовяха
все Юпитер, тиранът на света,
и ужаса ласкаеха, че в него
се криеше безсилната омраза;
робуваха с отчаяни сърца
от дълго чакане и от вида
на любовта, докарана пребита
и без венеца си, до техните олтари
и там заклана в сълзи — тез липа
сега се мръщят и рушат се бързо
над своите напуснати светини.
И нарисуваното було — него
предишните наричаха живот, —
нацапано безредно с цветове,
наподобили всичко онова,
което беше вяра и надежда
за хората, разкъса се и падна.
Изчезна маската ненавистна. Човекът
остана неограничен от нищо,
безскиптърен и волен — но човек!
Еднакъв, вън от класа, вън от племе,
вън от народност, и освободен
от обожание, от страхопочит,
от степен, цар на себе си, правдив
и мъдър, и спокоен — но човек!
Безстрастен? Не! Но без вина и болка
— те някога го мъчеха, защото
той сам ги правеше и страдаше от тях!
И още неосвободен докрай
— макар като слуги да ги владее —
от случая, промяната, смъртта —
препятствия за онова, което
могло би другояче да надмине
и най-далечната звезда в небето,
почти невидима във пустотата!…
ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ
Сцената представлява част от гората край пещерата на Прометей. Пантея и Йона спят. През време на първата песен постепенно се пробуждат.
ГЛАС НА НЕВИДИМИ ДУХОВЕ
Побягнаха бледни звездите,
че слънцето — весел овчар,
подкара ги в тъмни кошари
оттатък зарите;
тъй някога бягат сърните,
когато през дебрите стари
преследва ги бърз ягуар…
Къде сте вий скрити?
Една редица от тъмни, неясни сенки
минава и пее.
Ний идем незвани
и носим савани
за гроба на всички години живяни!
Ний сенки нечути
на мъртви минути
погребваме Времето в своите скути!
Косите си късай,
отпускай лъка си,
сълза след сълза саркофага да ръси!
Да бъдем венците,
в които зарит е,
загубен и прашен, ковчегът на дните!
И както без плът е
и бяга из пътя
тъмата, че вече пристигнал денят е,
тъй в утрина ранна
ний сякаш сме пяна,
през светлия ден на брега разпиляна,
със тихата лесен
на полъх небесен
гласа си дочул и в безкрая отнесен!…
ЙОНА
Какви са тия гласове?
ПАНТЕЯ
На миналите часове!
Понесли своите трофеи,