Междувременно газката ни хвърчеше по бетонираното шосе. Отдясно и отляво между боровете се мяркаха грамадните бетонни кутии на хранилища и складове, засипани отгоре с пръст и гъсто обрасли с бодливи храсталаци. След няколко минути заковахме пред невъобразимо висока бетонна ограда. Процедурата се повтори: първата порта, бетонната клопка, проверката на документите, втората порта и пак гладък път през гората, само че складове вече не се виждаха.
Най-сетне се спряхме пред раирана бариера, охранявана от двама часови. В двете посоки от бариерата през гората се отдалечаваше ограда от бодлив тел, покрай която едри сиви кучета опъваха синджирите. Какви ли не кучета съм виждал през живота си, но тези веднага ме смаяха с нещо. Чак по-късно осъзнах, че всяко друго вързано със синджир куче яростно тегли веригата и хърка до прегракване, докато тези свирепи твар бяха безгласни; Те не лаеха, а само съскаха, давейки се от слюнки и люта злоба. Явно такова трябва да е караулното куче — да лае само в случаите, предвидени от инструкцията.
След като преодоля последното препятствие, газката стигна огромно, високо 6–7 метра червено табло, на което със златисти букви, по половин метър всяка, беше изписано:
„ПАРТИЯТА ТЪРЖЕСТВЕНО ОБЕЩАВА -ДНЕШНОТО ПОКОЛЕНИЕ СЪВЕТСКИ ХОРА ЩЕ ЖИВЕЕ ПРИ КОМУНИЗМА!“
И малко по-долу в скоби: „Из Програмата на Комунистическата партия на Съветския съюз, приета от XXII конгрес н КПСС“
Конвойният изрева: „Десет секунди! ЗАД КОЛАТА!!!“ ние изхвръкнахме като сиви врабченца от каросерията, за да се строим до задния капак на камиона. Десет секунди — криво ляво се ядва, нали сме само пет души; да скачаш от камиона е като да се катериш в него през заледения капак, пък и бяхме олекнали през последните дни.
Появи се и високомерен суратест ефрейтор с офицерски ботуши. Личеше си, че е от тукашните, от свитата. Ефрейторът кратко обясни нещо на конвойния, а той се развика: "Ръцете зад гърба! След ефрейтора, в колона по един! Ходом МАРШ! Ние нестройно затрополихме по павираната пътечка, очистена от снега, избиколихме една елова горичка и без всякаква команда всички едновременно се спряхме, смаяни от небивалата гледка.
Из горската поляна, заобиколена от млади елички, в живописно безредие бяха пръснати красиви постройки. Никога дотогава и никога след това, нито във филми, нито на изложби на чуждестранна архитектура, не съм срещал такова удивително съчетание на цветове, природна хубост и изящество на архитектурата.
Не съм писател и не намирам думи, с които да опиша очарованието на мястото, където веднъж ме отведе съдбата.
Не само ние, но и нашият конвоен съзерцаваше небивалото със зяпнала уста. Ефрейторът, явно свикнал с такава реакция на външните лица, подвикна на конвойния, за да го накара да дойде на себе си, оня сащисан оправи ремъка на автомата си, изпсува ни и ние отново затрополихме по павираната със сив гранит пътечка покрай замръзналите водопади и изкуствени езерца, покрай китайските мостчета, извили котешки гърбове над каналите, покрай мраморните беседки и покритите с цветно стъкло басейни.
Така полека-лека отминахме прелестното селище, за да се озовем отново в елова гора. На малка площадка, заобиколена отвсякъде от дървета, ефрейторът се спря и заповяда да разгребем снега, под който се оказа, че имало люк. Петимата повдигнахме чугунения му капак и го изтърколихме настрани.
От земните недра ни лъхна чудовищно зловоние. Ефрейторът си запуши носа и отскочи настрани в снега. Ние, естествено, не го последвахме, защото като нищо можехме да получим къс откос между плешките, ако бяхме проявили същата чевръстина. Само си запушихме носовете и отстъпихме заднешком от канализационната яма.
Ефрейторът пое от чистия горски въздух и ни нареди: „Помпата и таргите са там, а овощната градина — ееей там. До 18,00 ямата да се изпразни, дърветата да се наторят!“ И се оттегли.
Райското място, където бяхме попаднали, се наричаше „Вила за командния състав на Варшавския договор“. Вилата се поддържаше за в случай че командването на Варшавския договор ненадейно бъде обзето от желание да си отпочине в околностите на престолния град Киев. Само че ръководството на Варшавския договор предпочиташе да почива на черноморското крайбрежие на Кавказ. Затова вилата стоеше празна. Ако в Киев пристигнеше министърът на отбраната или началникът на Генералния щаб, те щяха да се настанят в друга вила с официалното наименование „Вила за ръководния състав на Министерството на отбраната“, или „Обект N23“. Тъй като министърът на отбраната и първите му заместници не идват в Киев всяко десетилетие, тази вила също беше празна. За пристигнали в Киев ръководители на партията и съветското правителство имаше безброй „обекти“, стопанисвани от киевските градски комитет и градски изпълком, други, по-солидни, стопанисвани от Киевския областен комитет и областен изпълком, и най-солидни, стопанисвани от ЦК на Украинската комунистическа партия или от Върховния съвет на Украйна. Така че имаше къде да бъдат настанени скъпите гости. Нито командващият Киевския военен окръг, нито заместникът му можеха да използват вила N12 — те имаха право на лични вили. А за да има вила N12 обитаем вид, в нея живееше постоянно жената на командващия, а във вила N23 — единствената дъщеря. Той пък (с проститутките) — в личната си вила. (Организацията, осигуряваща с проститутки ръководния състав, официално се нарича Ансамбъл за песни и танци на Киевския военен окръг. Такива организации са създадени във всички окръзи, флотове, групи войски, а също и към всички вишестоящи инстанции.)