Все едно обаче аз трябваше да подкрепя момъка — ако не с дело, то поне с дума. При натоварена тарга това беше абсолютно невъзможно, но на връщане — като нищо. Пък и се отдалечавахме на около триста метра от зловонния люк и от конвойния, така че беше възможно да си приказваме.
— Артилерийо, още колко дена арест ти остават? — започнах аз, като изтръскахме първата тарга под една клонеста ябълка.
— Край, вече съм си излежал всичко — неохотно отговори той, — стига днес да не ни лепнат ДД.
— Късметлия си ти, ех! — искрено му завидях аз. — Абе, бог на войната, а златните пагони още колко има да ги чакаш?
— Край вече.
— Как така край? — не го разбрах аз.
— Ами така, край. Заповедта от три дена е в Москва. Днес, ако я подпише министърът, ей ти ги златните пагони, утре ако я подпише, значи утре ще стана офицер.
Още веднъж искрено му завидях. На мен ми оставаше още цяла година. Цяла година в гвардейското танково училище. Една година е толкова много, че аз за разлика от мнозина мои приятели още не бях започнал да броя часовете и минутите до производството; в момента броях само дните.
— Щастлив човек си ти, артилеристе, от ареста право в банята и на абсолвентския бал. Върви им на някои хора!
— Ако не получим ДД — мрачно ме прекъсна той.
— В такива случаи се полага амнистия.
Той нищо не ми отговори, може би защото наближавахме суратестия конвоен.
Вторият курс за артилериста се оказа значително по-труден от първия. Той едва се дотътри до първите дървета и докато преобръщах таргата, с цялото си тяло се долепи до грапавия ствол.
Трябваше да подкрепя човека. Два коза вече бях изхабил; нито скорошното завършване на училището, нито скорошното освобождаване от ареста ни най-малко не го зарадваха. Оставаше ми само една надежда да повдигна душевното му състояние на нужното равнище. Реших да му подхвърля мисълта за светлото бъдеще, за комунизма!
— Ей, бог на войната.
— Какво искаш?
— Чувай, артилерийо, сега ни е тежко, ама някой ден и ние ще живеем в ей такива райски условия, в комунизма. Туй ще е живот! А?
— Как ще живеем? С тарги в ръцете ли?
— Не бе, за друго става дума — огорчих се аз от черногледството му. — Казвам, че ще дойде време — и ще живеем в ей такива райски градини, в ей такива прекрасни малки селища с басейни, а наоколо столетни борове, а още по-нататък ябълкови градини. Или още по-добре — вишневи. Усещаш ли поезията? Вишнева градина!!! А?
— Глупак си ти — уморено ми отговори той, — танкист, ама глупак.
— Защо да съм глупак? — възмутих се аз. — Чакай, първо ми кажи защо съм глупак.
— Ами кой според теб ще мъкне лайната при комунизма? А сега си затваряй устата, че наближаваме.
Този въпрос, толкова прост и зададен с толкова подигравателен тон, сякаш ме цапардоса по главата. Отначало той не ми се стори неразрешим, но това беше първият в живота ми въпрос за комунизма, на който не можах да измисля веднага какво да отговоря. Досега всичко ми беше абсолютно ясно: всеки работи както иска и колкото иска, според способностите си, а получава каквото и колкото иска, тоест според потребностите си. Беше ми абсолютно ясно, че ако някой, да речем, пожелае да бъде стоманолеяр — е, заповядай, труди се за благото на цялото общество и за свое благо, естествено, защото си равноправен член на това общество. Поискаш да станеш учител -заповядай, у нас всеки труд е на почит! Поискаш да станеш селскостопански работник — има ли нещо по-почетно от това да храниш хората с хляб? Поискаш да станеш дипломат — пътят ти е отворен! Но кой ще се завре в канализацията? Ще се намери ли някой, който ще каже: да, това е призванието ми, тук ми е мястото, за нищо повече не съм способен? На остров Утопия с това се занимавали арестантите, както ние сега. Но при комунизма няма да има нито престъпници, нито затвори, нито арест, нито арестанти, понеже няма защо да се извършват престъпления — всичко е безплатно. Вземай каквото си поискаш — това не е престъпление, а потребност и всички ще вземат според потребностите си — това е основният принцип на комунизма.
Обърнахме третата тарга и аз тържествуващо заявих: