Дойде ми и на мен редът. За две минути ми наляха цистерната догоре. Регистраторът вписа първите тон и половина на родния ми колхоз. Изкарах колата през портала, но вместо към колхоза — лепнах се за бензиновоза пред мен. Каквото той, това и аз. А той прави същото, каквото правят всички: от портала на комбината наляво и надолу към брега на Днепър, пуща маркуча в реката и източва тора в нея. И аз като него. И всички наоколо — също. Десетки курсове, стотици камиони, хиляди тонове. Ширва се по водата петно — ама огромно, — лъщи на слънцето като злато. А риба — свят да ти се завие. Я, колко богат бил Днепър на риба! Докъдето ти стигат очите — сомове по петнайсет-двайсет килограма, щуки с остри муцуни, тлъсти платики. Ако не беше химията, изобщо нямаше да разберем колко богати са реките ни! Да се не нагледаш. Само че нямаме време за любуване на гледката. Работата не чака.
По обед довтаса милиция. Блокираха целия район. Нас, шофьорите, ни скупчиха на едно място. Пристигна черна „Волга“. Във „Волга“-та голям началник, с чанта. Затиска си носа с кърпичка. И има защо: вонята от тоя тор те блъска в носа като чук, иде ти да си купиш кърпичка и да си затиснеш носа. Покрай големия началник се завъртя един по-дребен началник, също с чанта, също с „Волга“, само че неговата „Волга“ не е черна, а сива и пораздрънкана. Единият началник дава на другия обяснения. След някое време и двамата началници си заминаха, а с тях се измете и милицията. Стоим и не знаем — да си продължаваме ли работата или не. А от комбината дотърча още един началник, още по-дребен. Размахва ръце, псува, вика да сме си продължели работата. Излезе, че шофьорите бяха измислили правилното решение. Пък можеше ли да има и някакво друго? Ако надплановата продукция не се експедира навреме — комбинатът ще спре, цялата френска техника ще се повреди, а за нея сума пари са давани. Тогаз ще се наложи да махнат секретаря на обкома. А подир големия началник ще изхвърчат и всички по-малки началници. Затуй, след като се посъвещаваха, началниците решиха повече да не занимават голямото началство и да не си навират носовете в проблемите на селското стопанство. Нека всичко си върви, както е вървяло досега...
Вечерта ми сипаха в цистерната последните тон и половина и тях ги подкарах вече не към реката, а към моя роден колхоз. Прибрах се по тъмно. Намерих председателя (него лесно можеше да го намери човек, той не излизаше от кабинета си), докладвам му, че съм изпълнил задачата. Председателят не започна да ми задава въпроси, да се впуща в подробности. Животът отдавна го бе научил да не се интересува как завършват хрумванията на партията в областта на селското стопанство,
— А в цистерната ми има още тон и половина... тях къде да ги дявам, Васил Данилич?
— Давам ти ги, Витя. Ако река, и без твоите торове ще поставям рекорди. Само че за какво са ми?
Така се разбрахме. Ако бях излял тора в нашия ручей, историята щеше да свърши дотук. Но ми дожаля: мое си е, свидно, с труд изкарано. Закарах тора в моята градина и до сутринта го разлях с една кофа, разплисках го. Скоро във всичките комшийски градини се показаха кълнове, в моята — не. Градинката ми като на всички — колкото една педя. Много зловонна течност бях наблъскал в земята и тя не приела подаръка ми. Ами сега? Как ще изкарам зимата? Това, което ми даде колхозът, няма начин да ми стигне. Да избягам от него не мога — колхозниците са без паспорти. А без паспорт нито подслон, нито работа някой ще ти даде. Ако речеш да се ожениш — пак ще удариш на камък. Ти остави другото, ами без паспорт селянин в никой хотел няма да го пуснат, и със самолет не му е разрешено да лети. Кой ще те пусне в самолет без паспорт? Ами ако излезеш терорист?
И не си мисли, че това е прищявка на съветските комунисти. Това е жизнена необходимост. Щом искаш да установиш равенство между хората, ще ти се наложи да въведеш драконови мерки срещу селяните. Ако направиш хората равни, ще започне масова миграция на селяните в градовете, където работният ден е ограничен, където дават отпуск през лятото, където животът кипи. Но ако повечето селяни отидат в градовете, твоята държава на всеобщото равенство ще умре от глад. За да предотвратиш това, трябва или да се върнеш към свободния пазар и да се примириш с неравенството, или да държиш селяните в селата насила, с антиселско законодателство.
Аз бях привърженик на материалното равенство и затова бях готов цял живот да карам без паспорт, да не летя със самолети и никога да не отсядам в хотели. За сметка на туй пък всички са равни. За сметка на туй няма експлоатация на човека от човека!