— Знаеш ли, защо така се прееба небето, а, земно лайно? Сигурно не. Ти си тъп като овца и не знаеш нищо за нищо. Направихме му магия на небето. Древна магия. Всички сухи задници сте вече трупове. Това е морското небе и когато изминат седем месеца и седем дни от него ще се ицзлее солена вода и ще потопи целия свят.
Майко мила. Що не си затвориш шибаната старческа подводна уста!!!!?!
— Ти ще бъдеш изкупителна жертва за всичко отвратително, което сте сторили с нашия народ. Ще съставя есенцията на отмъщението и тя ще се съдържа във Великия Солен Потоп. В нея ще сваря едното ти око, два нокъта от ръката ти, топките ти и, колкото и да ти е неприятно, стомаха ти. Него ще го сваля последен. Със здравото око ще наблюдаваш, докато не се напикаеш от ужас. Урината ти също ще бъде съставка от елексира. Може да ти дам после да си пийнеш от него. Ще бъде забавно.
За да опровергае мислите ми, че говори глупости, той извади от ниша в стената прозрачен съндък с подпухнал, позеленял но явно обезобразен труп на момиче. Повърнах в кислородната маска. Задавих се и започнах да се душа. Водорасъла се хвърли към мен и последното, което усетих беше как ми сваля маската и се нагълтвам със солена вода.
Отново бях при Елби в стъклената кутия — явно ужасната присъда се отлагаше за малко. Огледах се и това, което видяха очите ми ме накара на закрия лице с длани. Наоколо, на през около десетина метра във водата висяха окачени на различно дълги въжета много други стъклени клетки — навсякъде, докъдето се виждаше имаше ваздушни кутии с тъмните силуети на хора в тях.
— Добре дошъл обратно. — каза ми Елби от отсрещния ъгъл. — Кислека е тук.
— Еби му майката. — не ме интересуваше Кислека. Не можех и не исках да повярвам. После вдигнах глава. — Откъде знаеш?
— Говорим си през водата. Ако залепиш ухо до стъклото ще ги чуеш. И аз се научих. Пищиш силно. Кислека е тук. Разказа ми, че в големите градове е имало десанти. Възползвали са се от паниката и от безпомощността на сухарите, чиито оръжия и двигатели и комуникации не са функционирали. Сега всички са тука.
Първото което ми хрумна беше, че Ани най-сетне ще има възможност да изебе водорасъл.
— Адски е задушно. Кога ще сменят въздуха?
— Последният път изчакаха да припадна.
— Шибани педераси. Шибани педераси. Шибани педераси. Шибани педераси. Ши…
— Млъкни.
Млъкнах. Зачаках да изгубя съзнание. Най-добре май изобщо да не сменят въздуха.
Когато сереш и пикаеш там, където спиш и ядеш развалена риба, се доближаваш до идеята колко си крехък, ненужен и най-вече — смъртен. Не просто усещаш как умираш, а и виждаш в това смисъл, защото целият си в засъхнали изпражнеия, а съществото отсреща смърди дори по-гадно от теб самия. Търкаляш се обезсилен и с треска, повръщаш и след един час вече и това е попило в дрехите ти.
Почти бях откачил и трудно се съсредоточавах върху нещо. Затова не обърнах внимание, когато за първи път се потропа. Едва на ентия опит благоволих да отметна натежалата си кофа и да отлепя клепачи.
Това беше тя. Моята малка и сексапилна нимфа. Какво правеше тук? Милият ми мозък. Мислех си, че си въобразявам до момента, в който херметичният люк отвътре се отвори и въздухът ни избълбука през него. С Елби го последвахме. Нимфата наистина беше там, с два делфина на поводи. Уловихме ги и много скоро изскочихме като тапи на морската повърхност.
Наоколо имаше още морски хора, но те не ни преследваха, а май се опитваха да ни помогнат. Не разбирах особено защо го правят. Нито ми дремеше. Мечтата за изкарване на сушата, при това от готино гадже, се сбъдваше поне отчасти! На брега ни очакваха Ани и Кислека. Зад гърбовете им ръмжеше двигателят на грамаден джип.
— Какво става, копелета, само кажете какво става!
— Двигателите проработиха. Огнестрелните оръжия също. Успях да се измъкна по време на конвой под водата. Да го духат водораслите, ама плувах по-бързо от тях. Ще ме хванат вече за хуя… След това попаднах на група оцелели. Ани с пръдльото от острова са били във водата по време на десанта и никой не ги е барнал. Други са се спасили при различни обстоятелства. — Вече се бяхме преоблекли и пътувахме с джипарата по неравния песъчлив терен. — Имаме лагер малко по-навътре, към десетина души.
— Има ли водорасли на сушата?
— Изгонихме ги лесно — с картечници. ТЕ не могат да ги използват срещу нас, защото имат ципи между пръстите.
— А други лагери?
— Не сме уловили нито един сигнал от хора. Най-вероятно се дължи на факта, че имeнно в Морскополис са докарани всички сухоземни пленници. Всички избягали са на това място.
В лагера ни очакваше огън — почувствах се щастлив. Пръдльото сготви вечеря. Ани взе да ме гушка и да ми говори успокоителни работи. Елби се наливаше с алкохол и драйфаше. Някакви се мотаха и ни поздравяваха със завръщането на бял свят. Чуваше се музика. Не миришех на лайна… Потънах в блажен сън.