Кристоф отметна глава назад и се засмя.
- Да бе, на кой би му притрябвало да се присъедини към култ, посветен на достигане на сексуално удоволствие чрез силна болка, след като е женен за такава лешникотрошачка като Първата дама?
- Може би за момента трябва да оставим на страна политическите спекулации - предложи Бренан, в тихия му глас се долавяше заповедническа нотка. - Ние сме воините на Посейдон, не ни влиза в работата да обсъждаме хората и изборът им на лидери, колкото и да не ни харесва той. Наша чест и задължение е единствено да ги защитаваме от хищниците, които някога се криеха в сенките на нощта.
- Точно така! Гордостта на Атлантида защитава проклетите овце, които поканиха вълците на вечеря - подигра се Кристоф. - През последното десетилетие, откакто вампирите и шейпшифтърите се разкриха пред човечеството, те поеха контрол. Има вампири в Конгреса, а вече и в Британския парламент. Шейпшифтърите контролират медиите. И всеки един от тях се разхожда наоколо, сякаш притежава мястото. О, я почакайте, че то си е така!
Воинът изръмжа някаква фраза на древен атлантски език и замахна с ръката си надолу Фуния от пенеща се вода се изви във въздуха по негова команда и се надигна достатъчно високо, че да напръска ботушите им преди да я освободи.
Алексий изкърца със зъби, в опит да възпре импулса си да смъмри по-младия воин. В края на краищата Кристоф просто даваше израз на влудяващото чувство на безсилие, което всички те изпитваха.
- Сега нямаме време за това. Тази секта може да разполага с информация, която да ни помогне да намерим Джъстис. Само това ни интересува тази нощ. Мисията ни е да
измъкнем от тях всичко, което знаят, на всяка цена.
Докато тримата воини се превръщаха в мъгла и безмълвно се издигаха нагоре към покрива, Алексий с усилие изхвърли от ума си отровните спомени за времето, което беше прекарал като пленник на Анубиса. И без това “спомен” бе прекалено бледа и слаба дума за нещо, представляващо по-скоро пълна ретроспекция със звук и картина на мъчението, което бе изгаряло душата и тялото му Почти със същата сила, сякаш отново бе обект на ударите от металните връхчета на камшика й или на агонията от нахлуването й в ума му
Две години, прекарани в плен на богинята на вампирите, като обещетение за неправда, която тя смяташе, че Посейдон е извършил спрямо нея толкова отдавна, че всеки един спомен за случилото се, бе изгубен във водите на времето. Поне когато ставаше дума за смъртен.
Богините имаха много, много дълга памет.
Две години, през които безброй пъти бе докарван до ръба на смъртта и отвъд него отново и отново. Фактът, че оцеля не бе свидетелство за собствената му сила и кураж, а на това, че бе на едно от последните места в списъка й с приоритети. Тя рядко се застояваше, за да играе извратените си игрички с него, в противен случай щеше да е мъртъв.
Или по-лошо. Можеше да се превърне в жалка играчка, която изпълнява всяко нейно желание. В края на краищата един мъж не може да победи богиня сам. Дори мъж, който освен това е и атлантски воин.
Докато спомените разтърсваха душата му, воинът се насили да се концентрира. Върху мисията. Върху Джъстис - неговия брат по оръжие и приятел. И се опита да не мисли за това дали след четири дълги месеца, прекарани под личните грижи на Анубиса, ще е останало нещо от Джъстис, което да бъде намерено.
Отне им само няколко минути, за да намерят подходящ прозорец на последния етаж на хотела. Пердетата бяха дръпнати широко, което свидетелстваше или за безсрамието, или за наклонностите на наемателите към ексхибиционизъм. Усети как устните му се извиват, разкривайки зъбите му, когато се втренчи през призрачното отражение на собственото си белязано лице върху стъклото към случващото се вътре. Приличаше му на сцена, която
Данте7 би написал.
Мебелите в хотела, вероятно от високо качество и ужасно скъпи, бяха избутани до стените, за да освободят място в центъра на апартамента. Десетки голи и изпотени тела се извиваха в невъзможни пози. Сновящите фигури на няколко, облечени в червени роби - Отстъпници -се местеха от жертва на жертва. Всеки от тях носеше камшик и други изработени от стомана инструменти за тъмни цели, които размахваха с добре премерени движения.
Най-лошото бе, че всичко се случваше в преднамерен ритъм - дирижирана болка в един перверзен танц.
Кръвта, която капеше от всеки един играч и попиваше в бледокремавия килим, бе шокиращо ярка, почти прекалено светла, за да е истинска. Но дори докато Алексий наблюдаваше, фигурите, облечени в роби, нанасяха нови рани, които караха голите хора да крещят и да се гърчат на пода.