Джъстис не можа да възпре усмивката, потръпваща в ъгълчетата на устните му. Вен олицетворяваше всичко, което един по-голям брат трябваше да бъде. Жалко, че по-скоро щяха да изгният в деветия кръг на ада, преди някой да узнае, че той действително бе негов брат.
Усмивката му изчезна, още преди да е имала шансът да се появи. Подобно на всяка надежда, която някога бе таял да се сдобие със семейство.
* * *
След като вечерята бе хваната, сготвена и почти изядена, ако не се броеше Бастиян и шестата или седмата му порция, Джъстис се настани до огъня в очакване на пълния мрак. Тъй като не знаеха къде точно е свърталището на вампирите, най-добрата тактика бе да ги изчакат да се събудят и да излязат на лов за свежа кръв. Малкият град, който вече твърде дълго използваха за лична трапеза, се намираше недалеч от тук.
Това кръвно потомство бе достатъчно странно, за да привлече вниманието на атлантите, дори повече от обикновено. За разлика от повечето сборища, които оставаха малки поради вроденото нежелание на кръвопийците да бъдат предани на някого и да се кланят на по-висши от тях, според слуховете, това беше огромно. Може би стотици вампири, всичките на едно място.
Говореше се, че водачът им притежава специално оръжие. Скъпоценен камък, който можел да унищожи собствения му вид и действал обезкуражаващо на всеки от вампирите, който бил достатъчно смел в желанието си да си тръгне. Тук, на границата, слуховете и историите често се разпространяваха като горски пожар, но Конлан бе пожелал да разследват случая. Това и правеха, опънали лагер като истински жители от запада.
Или, както на Вен му се искаше да вярва, заедно с шпорите, характера и всичко останало. Джъстис поклати глава с усмивка и огледа малкия и ненатрапчив лагер. Той бе техният камуфлаж. Намираше се достатъчно близо, за да чуят уговорения сигнал от камбанен звън и достатъчно далеч, за да изглеждат безобидни в очите на всеки вампир, който бе на пост.
Затова сега чакаха. Изглежда, че по-голямата част от живота на един воин преминаваше в това занимание повече отколкото Джъстис бе предполагал. Това беше и причината да се захване с дялкане. Предоставяше му средство, с което да фокусира мислите си преди да се изправи пред оглушителния шум и яростта на битката.
Въртеше парчето дърво в ръцете си отново и отново, докато се питаше какъв силует щеше да открие в гладката му текстура. Малкият вагон, голямата ябълка и конят, които вече бе приключил, лежаха върху квадратна кърпичка от атлантска коприна, положена върху сгънатото покривало което слагаше под седлото си.
Бастиян приклекна до него с чиния, пълна с препечено месо и неизменния боб в едната си огромна ръка, и кимна с глава по посока на парчето дърво, придавайки си преувеличено похотливо изражение.
- Какво ще кажеш за жена в цял ръст?
Джъстис се засмя и поклати глава. Никой от заселниците по тези места, които често се разбягваха при вида на Бастиян, не би повярвал на склонността му да се шегува с побратимите си воини. Един поглед към високия повече от два метра воин бе достатъчен, да предотврати доста неприятности преди дори да са започнали. Поне всяка неприятност, свързана с човеци. Бяха нужни повече от няколко атлантски воини, за да накарат местното население от шейпшифтъри дори да повдигнат вежди.
А що се отнася до вампирите? Те вече бяха мъртви и вероятно смятаха, че няма какво толкова да губят.
Вен хвърли още един клон в огъня.
- Да не казваш, че единственият начин Джъстис да се уреди с жена, е като я извае от парче дърво? - попита той.
Джъстис не им обърна внимание, а остави потока от закачките им да го залее, докато се опитваше да вникне в дървото. Стараеше се да усети и чуе какво му казва.
Не дълбаеше жена. Беше нещо по-опростено.
Простичко.
Нещо, което му напомняше за дома и отекваше в студените дълбини на морето. Спомен за мястото, на което принадлежеше. Спомен, запазен в съзнанието на един воин, задължен да патрулира из тази прашна и скалиста пустош.
Затвори очи и с пръсти проследи очертанията на парчето дърво. Внезапно разбра, сякаш винаги е знаел.
Риба. Беше риба.
Почти можеше да почувства как ушите му пламват. Пресвети Посейдон, останалите щяха да го спукат от подигравки заради това. На фона на всички останали обикновени неща, да му се падне проклетата риба.
Това беше положението. Преди много време се бе научил да не се опитва да наложи различна форма от тази, която самото дърво му е показало. Във всеки случай тази риба беше различна. От вид, който кръстосваше широките дълбини, в които се простираше Атлантида, скрита и в очакване.