Концентрира се над рибата. Никаква политика. Не сега. Тази риба, никога не бе виждала и най-слабото отражение на слънчева светлина. Пасажи плуваха край купола и децата обичаха да ги наблюдават. Когато светлините от Седемте острова ги докоснеха, те засияваха в богато и полупрозрачно зелено.
Изумруди, облени в лунна светлина.
Сякаш призовано от силата на съзнанието му, едно лице се появи в ума му Лице на жена. Смееше се, но в очите й се таеше бремето на тъгата.
В очите й с цвят на изумруд.
Бастиян го побутна по рамото, което го изтръгна от видението. Джъстис не знаеше дали трябва да чувства облекчение или съжаление. И двете възможности не му харесаха.
- Да не сънуваш дървената си жена, приятелю?
- Не е жена, а само риба.
Пренебрегвайки смеха им, наведе глава към дървото. Можеше да си я представи. Елегантните й извивки и чертите на лицето й.
Не! Не нейното лице. Рибата. Просто риба.
И все пак.
Все пак нещо повече. По някаква причина, нещо или по-скоро някой, блестеше като изумруд в крайчеца на съзнанието му.
Щеше да я завърши през следващите няколко дни и вероятно да я даде на някое от местните деца. Нямаше смисъл да я задържи. Нито пък да я занесе в Атлантида.
Все пак, като се оставеха настрана виденията за някакви си изумруди, това си беше просто една риба.
Глава 6
Наши дни, Пустошта
Звуците отекваха през мрака и достигаха до уши, отвикнали да слушат. Далечен вой и измъчени въздишки наблизо. Нещо огромно дебнеше в тъмното.
Пустошта. Джъстис знаеше, че в тази дума има някакво значение - значение, което не можеше да проумее. Той бе Джъстис от... от Атлантида.
Но каква ще да е тази Атлантида, която се спотайваше в замъгленото му съзнание?
Проклятието бе разрушено - от него самия. Векове наред живя, обвързан с проклятие, което не му позволяваше да разкрие обстоятелствата, довели до раждането му, освен ако не убие на мига всеки, който го чуе да изрича думите. Прокълнат за вечни времена да живее отделен от двамата си полубратя. Беше го разбил на парчета в онези последни минути, когато..., когато...
Спомените му бяха изгубени в смътните сенки на преживяната болка. Разумът отдавна му бе казал последно сбогом. Сега дългът и желанието за отмъщение призоваваха съзнанието му в търсене на онова, което бе останало от него. Отделни имена, които бяха важни и отекваха в главата му с опустошителна емоция и светлина...
Вен.
Конлан.
Ерин.
Райли.
И мрак...
Анубиса.
Джъстис потрепна и отново се завърна в мрака на чистилището. Силната болка и яростта се бореха в тъмните предели на ума му Анубиса. По-добре бе да не мисли за нея.
Отново този звук. Нещо голямо стенеше немощно в тъмното и се приближаваше все повече и повече.
Но лицето. Светлината. Тя. Името. Бореше се за него, викаше безгласно срещу безкрайната празнота на нощта. И така и не успяваше да стигне до него. Името й.
Нея.
Звярът? Чудовището? Безименното зло, което го доближаваше, изръмжа няколко пъти, всеки път по-високо от предишния, изразявайки нетърпението си.
Концентрирай се. Име, не нейното. Древна мъдрост, предавана през вековете. Архелай. Глас в главата му
Използвай всичките си сетива. Никога не разчитай само и единствено на разума си. Да подцениш възможностите на противника си да създава илюзии, води до смърт. Концентрирай се или умри.
Смърт. Настъпил ли бе неговият час? Дали щеше да съжалява за нещо? Философски мисли, вероятно неподходящи за безкрайния мрак на Пустошта. Защо пък да не позволи на смъртта да го застигне и сломи?
Да сложи край на неспирната болка.
Стрела от златиста светлина премина през мрака и го заслепи. Светлина след цяла вечност, прекарана в мрак, която изгаряше ретините му и се врязваше в мозъка му, правейки го затворник на нейното величие. И не му позволяваше да отстъпи.
Светлината се концентрира около лице. Нейното лице, обгърнато от пламтящата корона на червените й коси. Зелени очи блестяха с пламенна интелигентност, но в същото време засенчени от спомени за изпитана болка.