Тя бе една гатанка. Олицетворение на надеждата.
И му принадлежеше.
Джъстис бе убеден в това и то го преобрази. Изръмжа, предизвиквайки чудовищното същество, което го приближаваше, макар да почувства отново изгарянето на златистата светлина, която почти го принуди да се превие на две от горещината и пламъците й.
Тя беше негова. И името й бе Кийли.
Глава 7
Катедра по Археология.
Щатския Университет в Охайо, Калъмбъс, Охайо
Кийли скръсти ръце, осъзнавайки че и двамата мъже в претъпкания й офис могат да прочетат езика на тялото й като червен флаг за предупреждение, но изобщо не й пукаше.
- Не ме интересува колко е престижно, каква чест е за мен или пък кое правителство ме моли. Имам нужда от почивка.
Властният мъж в черния костюм отвори уста, за да каже нещо, но тя вдигна ръка, за да го спре.
- Вижте, господин Лиам...
- Само Лиам - отвърна той, с нотка на нетърпение в гласа.
Младата жена се вгледа в изсечените му скули и вълните на копринената му черна коса, която беше съвсем леко по-дълга, отколкото трябваше, за да мине за обикновен правителствен подлизурко. Широчината на раменете и гърдите му, в комбинация с извисяващата се височина, също не се връзваха с това да е прост чиновник. Не и с подобни мускули. От кога ли цивилните държавни служители бяха започнали да изглеждат като древни воини?
Древни воини? Откъде се взе тази мисъл?
Кийли премигна и внезапно всичко си дойде на мястото. Дървената фигурка, която почиваше върху гърдите й сякаш бе на път да прогори кожата й. Този Лиам приличаше на него. На нейния воин. Същият, който бе изработил рибката й. Имаше нещо в ъглите на скулите му, или пък в арогантната заповед, изписана върху лицето му
Може да са били братя. не, вероятно братовчеди.
От друга страна, нищо чудно часовата разлика да си правеше гаргара с мозъка й.
Като че способен да погледне през черепа й и да види мислите й, тъмносините очи на Лиам се присвиха и за секунда или малко повече в тях проблесна сребриста светлина, насочена към нея.
Супер. Страхотният номер със смяната на цвета на очите. Леле. Не беше просто изморена, бе достигнала съвсем различно състояние доста отвъд умората. Наподобяващо зомбиране може би. Внезапно почувства потребност да се защити и погледна към захвърлените си ръкавици, които лежаха върху бюрото й. Но тя не се нуждаеше от тях, всичко бе изчистено. Беше в безопасност в офиса си.
- Добре, Лиам. Ето какъв е проблемът.
Кийли повдигна рамене и раздвижи врата си в опит да облекчи напрежението, което я караше да се прегърбва.
- Прекарах осемнадесет месеца от последните две години в работа по Луперкале в
периоди от по три месеца. Осемнадесет месеца, три срутвания, една кражба и две пътувания до бърза помощ - тя поклати глава. - Човек би решил, че италианският ми се е подобрил значително досега.
Джордж Гренинг се обади от стола до вратата, в който се бе свил, очевидно опитвайки се да се вмести във възможно най-малко пространство с върлинестото си тяло. Кийли работеше с него от пет години. Джордж бе всепризнат изследовател, когото често публикуваха и искаше да прилича на Индиана Джоунс. Макар да беше начело на катедрата й, следователно и неин началник, и да имаше около петнадесет години повече опит от нея, все още не притежаваше самоувереност.
- Онази Луперкале! Същата пещера, в която вълчицата е кърмила Ромул и Рем, близнаците основатели на Рим! Бих дал лявата си ръка, да бъда поканен на разкопките.
Кийли присви очи, но откритото и приветливо лице на Джордж показваше възхищение, а не завист. Археологията бе един малък свят и академичната политика понякога залиташе към забиване на нож в гърба и завист, отколкото към истинско приятелство, както бе научила, болезнено ясно от собствен опит. Макар Джордж да я превъзхождаше по ранг в катедрата и по умения по време на разкопки, нейният специален... талант... я правеше доста търсена.
Търсена, въпреки факта, че никой от хората, с които бе работила досега, не знаеше, че не е просто обикновен човек. Всички й приписваха умения като „удивителни познавателни способности“ или не толкова обобщеното - „женска интуиция“.
Ако им кажеше, че артефактите буквално й говорят, щеше да координира бъдещите си разкопки от лудницата.
Лиам насочи цялата сила на погледа си, който казваше „Аз командвам“ към Джордж, който се сви още повече.
- Д-р Гренинг, колкото и да оценявам професионалното любопитство, нямам много време. Вероятно бихте могли да ни извините докато с д-р Макдърмът обсъдим условията на нашата молба?